Дъглас Престън: Маршрут 666

Лейтенант Дагоста се беше изправил на носа на катера от бреговата охрана, неподвижен и напрегнат като войник на пост.

— Ето я! — извика той, махна с ръка към кея и се обърна към човека зад руля: — Спри проклетите витла, за Бога! Разбъркват шибаната воня и вече започва да ми се гади! Бъди готов да повикаш медицинска помощ по въздуха.

Кормчията вдигна глава към моста над тях и олющените фасади наоколо. На лицето му се изписа съмнение, но не каза нищо.

Смитбек се надвеси над борда и погледна мътилката.

— Що за място е това? — попита той, запушил нос с края на ризата си.

— Викат му „Хумболд“ — лаконично отвърна Дагоста и отново заговори на рулевия: — Приближи се максимално, за да може да я прегледа докторът.

Смитбек му хвърли кос поглед и се изправи. Знаеше, че костюмът му е кафяв, защото Дагоста носеше само кафяви костюми, но цветът на този не можеше да се отгатне, покрит от плътен слой засъхнала кал, кръв и машинно масло. Раната над веждата му представляваше назъбена, яркочервена черта. Видя как бърше лицето си с ръкав и долови тихия му глас:

— Дано да е добре, Господи!

Катерът се изравни с тухлената площадка и забоботи на празен ход. Дагоста и докторът бързо прескочиха борда и се наведоха над неподвижната фигура. Пендъргаст стоеше в сянката на кърмата, бледото му лице бе изопнато от тревога.

Марго трепна й бавно надигна глава. Понечи да седне, но простена и опря длан в челото си.

— Тук съм, Марго! — меко каза полицаят. — Помниш ли ме? Аз съм лейтенант Дагоста.

— Не се движете — обади се лекарят и внимателно опипа врата й.

Марго пренебрегна съвета и с усилие се надигна до седнало положение.

— Защо се забавихте толкова, по дяволите? — пророни, после млъкна, задавена от дрезгава кашлица.

— Нещо счупено? — попита докторът.

— Всичко — направи гримаса тя. — Левият ми крак със сигурност…

Докторът майсторски сряза крачола на калните джинси. След обстоен преглед, който включи и останалите части на тялото й, той се обърна към Дагоста и подхвърли нещо.

Лейтенантът вдигна глава към хората на палубата и извика:

— Тя е добре! Линейката да ни чака в пристанището.

— Е, защо се забавихте? — повтори въпроса си Марго.

— Заблудихме се — отговори Пендъргаст, внезапно изникнал до нея. — Открихме единия ти плавник в утаителя на пречиствателната, накъсан до неузнаваемост. Това ни накара да си помислим, че… — Замълча за миг, после тръсна глава:

— Е, мина известно време, преди да решим, че си струва да проверим и по-малките канали, които се вливат в Западния страничен…

— Нещо счупено? — надвеси се през борда Смитбек.

— По-вероятно разтежения или спукване на малки кости — отвърна лекарят. — Нека спуснат носилката…

— Мисля, че и сама ще… — промърмори Марго и понечи да се изправи.

— Стой на място и слушай какво ти казва докторът — спря я с бащинска загриженост Дагоста.

Катерът направи лека маневра, бордът му се отърка в тухлите. Смитбек и кормчията плъзнаха тясната носилка надолу, после журналистът скочи и помогна да прехвърлят Марго. Със задружни усилия тримата мъже успяха да я вдигнат нагоре, положиха я на палубата и бързо се прехвърлиха през предпазния парапет.

— Хайде, тръгвай! — заповяда на кормчията Дагоста. — Крайно време е да се разкараме от тая помийна яма!

Дизелът изрева, катерът се отдели от тухлената площадка и пое към средата на канала. Марго отпусна глава на надуваемата възглавница, а Смитбек се зае да почиства лицето и ръцете й с влажна кърпа.

— Колко е хубаво — прошепна тя.

— След десет минути сме на твърда земя — обяви Пендъргаст и седна до нея. — А след още десет си в болницата.

Тя отвори уста да протестира, но строгият поглед на агента я спря.

— Нашият приятел Сноу ни запозна с част от заразите, които се въдят в този канал — додаде той. — За твое добро е, повярвай ми.

— Какво стана? — промърмори Марго и затвори очи, унесена от успокояващото боботене на двигателите.

— Зависи какво си спомняш — рече Пендъргаст.

— Помня, че се разделихме по някакъв начин, малко преди експлозията…

— Точно тя те е изхвърлила в един от страничните отводнителни тунели — поясни агентът. — Благодарение на Сноу ние успяхме да стигнем до преливника и оттам — в Хъдзън. А теб течението те е завлякло до някой от изпускателните шлюзове на канала „Хумболд“.

— Минала си по пътя на онези скелети, които извадихме от канала след наводнението — обади се Дагоста.