Дъглас Престън: Маршрут 666

Зад тях настъпи раздвижване, предизвикано от величественото оттегляне на госпожа Уишър. Вирнала брадичка в центъра на малка свита верни привърженици и бодигардове, тя се насочи към изхода на парка с подчертано грациозна походка. Зад нея Хорлокър приличаше на професионален боксьор, току-що загубил в дванадесет тежки рунда. Безсилно облегна гръб в жълтеникавата стена на замъка, сякаш да потърси подкрепа.

Изминаха няколко секунди, преди да се съвземе и да се отлепи от камъка.

— Свършиха ли да впръскват в резервоара онова… как му беше името? — дрезгаво изграчи той.

— Тиоксин — обади се един елегантен мъж с транзистор в ръка. — Да, приключиха преди четвърт час.

— А защо никой не ми е докладвал, по дяволите? — кресна полицейският шеф и спря мътен поглед върху слабичката фигура на Хейуърд: — Ей, ти! Как ти беше името? Харис?

— Хейуърд, сър.

— Все тая! — изръмжа Хорлокър и направи крачка напред. — Някакви новини от Дагоста?

— Не, сър.

— А от капитан Уокси?

— Не, сър.

Хорлокър се отпусна на камъните и погледна часовника си.

— Исусе Христе! — простена той. — До полунощ остават само десет минути!

Помълча за миг, после се обърна към стоящия наблизо униформен и ревна:

— Какво още се мотаят, та не са прочистили поляната?

— В момента, в който ги заградим, те се пръскат и се събират на друго място, сър — поясни полицаят. — А от юг към тях се присъединяват и нови. Без сълзотворен газ трудно ще ги усмирим.

— Защо не го използвате, по дяволите? — втренчи се в него Хорлокър.

— Такава беше вашата заповед, сър.

— Моята заповед ли? Не видя ли, че Уишър и нейните контета отдавна хванаха пътя, идиот такъв? Пускайте газ! Веднага!

— Слушам, сър.

Внезапно земята се разтърси от силен тътен и животът мигновено се вля в омаломощените крайници на полицейски шеф и го изстреля като пружина напред и нагоре.

— Чухте ли това? — извика. — Гърмят зарядите! Шибаните заряди!

От групичката на свързочниците долетяха разпокъсани ръкопляскания. Карлин озадачено попита:

— Какви заряди?

— Не знам — сви рамене Хейуърд. — Изобщо не виждам на какво толкова се радват, след като долу се е отприщил адът…

После, сякаш подчинявайки се на невидим сигнал, двамата се обърнаха към поляната. Пред очите им се разкри спектакъл, от който не можеха да откъснат очи, макар да предизвикваше погнуса. Виковете и стоновете ги връхлетяха със сила, която заплашваше да пробие тъпанчетата им. Сипеха се ругатни, проклятия и тъпи удари.

От мрака зад тях изведнъж долетя странен пъшкащ звук, сякаш основите на Манхатън най-сетне бяха решили да се продънят вдън земя. Отначало Хейуърд не успя да определи посоката, но после забеляза, че обикновено огледално гладката повърхност на резервоара се раздвижи. Набраздиха я леки вълни, а някъде в средата на езерото закипяха мехурчета.

Командният пункт утихна, очите на всички се насочиха към водната площ.

— Саботаж! — напрегнато прошепна Карлин. — Някой е проникнал в резервоара на Сентрал Парк, по дяволите!

В мрака се разнесе смразяващ хълцащ звук — сякаш се беше оригнал невидим колос. Последва плътен грохот и към подземията под Манхатън се устремиха милиони кубически метри вода. На поляната битката продължаваше, може би защото оттам резервоарът не се виждаше. Но въпреки крясъците и суматохата Хейуърд усети как земята под нея потръпва от потопа, който стремително запълва безбройните й кухини.

— Защо толкова рано! — проплака Хорлокър.

Водното огледало започна да се снижава буквално пред очите на Хейуърд. Отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. В потрепващата светлина на фенери, прожектори и огньове бавно изплува оголеният полумесец на стената, под която се вихреше мощният водовъртеж, идващ от средата на езерото.

— Спри! — прошепна с пресъхнали устни Хорлокър.

Водата спадаше с мълниеносна бързина.

— Моля те, спри! — повтори Хорлокър, извърнал неподвижен поглед на север.

Резервоарът се изпразваше все по-бързо и пред очите на Хейуърд се появи напуканата стена под Източната поляна и игрището за бейзбол. После грохотът изведнъж заглъхна, намаля силата на водовъртежа. Водата се поуспокои. Над командния пункт продължаваше да властва пълна тишина.

Откъм северната страна на езерото се появи тънка черта мехурчета, последвана от пенлива вълна, която бързо нарасна и изпълни въздуха със силния си грохот.

— Успяха, кучите му синове! — прошепна Хорлокър.