Дъглас Престън - Музей на страха

— Бил, моля те — рече жално тя.

На Смитбак беше започнало да му харесва да я гощава с кървави подробности.

Той я прегърна през рамо. Беше облечен в синия костюм от „Армани“, но сега му беше малко възширок, слабата му фигура бе отъняла още повече след изпитанията. Лицето му беше бледо и изопнато, но палавото пламъче на старото чувство за хумор се бе върнало в очите му.

Продължиха пътя си и пресякоха 137-а улица. Ето я подходната алея, все още отчасти затрупана от довеялите купища боклуци. Смитбак спря отново и Нора видя как погледът му пробяга по фасадата на сградата към един строшен прозорец на втория етаж. При цялата му демонстрация на кураж и непукизъм, лицето на журналиста пребледня за миг. След това продължи решително пътя си, следвайки Нора към задната порта. Почукаха.

Мина минута, после — две. Най-сетне вратата изскърца, отвори се и пред тях застана Пендъргаст. Носеше дебели гумени ръкавици, а елегантният му черен костюм бе покрит с прах от мазилка. Без да изрече и дума за поздрав, той се извърна и те го последваха по тихите кънтящи коридори към библиотеката. По коридорите бяха монтирани преносими халогенни лампи, които хвърляха студена бяла светлина върху стените на старата къща. Но дори и при наличието на светлина Нора потрепери от страх, докато вървеше отново по тези коридори. Лошата миризма на гниене я нямаше, заместена от лекия мирис на миещи препарати. Интериорът бе неузнаваем: имаше стени със свалени ламперии, шкафовете зееха отворени, водопроводните и газопроводните тръби бяха разкрити или премахнати, от пода бяха изтръгнати дъски. Изглеждаше така, сякаш къщата е била разбита по време на невероятно изтощително претърсване.

В библиотеката всички чаршафи бяха свалени от скелетите и препарираните животни. Осветлението тук беше по-мъждиво, но Нора забеляза, че половината лавици бяха изпразнени, а на пода имаше грижливо подредени купчинки от книги. Пендъргаст си проправи път между тях към огромната камина в дъното на стаята и тогава — най-сетне — се обърна към двамата си гости.

— Доктор Кели — рече той и й кимна. — Господин Смитбак, радвам се, че изглеждате добре.

— Този ваш доктор Блум е колкото хирург, толкова и артист — отвърна Смитбак с малко скована сърдечност. — Надявам се да му дадат ордена на синия кръст. Макар че още не съм видял сметката, която ще ми изпрати.

Пендъргаст леко се усмихна. Последва кратко мълчание.

— Е, защо ни поканихте тук, господин Пендъргаст? — попита Нора.

— Вие двамата преминахте през ужасно изпитание — отвърна Пендъргаст и свали тежките ръкавици. — По-голямо, отколкото човек би трябвало да преживее. Чувствам се до голяма степен отговорен за това.

— Е, нали за това са завещанията — отвърна шеговито Смитбак.

— През последните седмици научих някои неща. На твърде много хора вече не може да се помогне — Мери Грийн, Дорийн Холандър, Манди Еклънд, Райнхарт Пък, Патрик О’Шонеси. Но за вас двамата… помислих си, че може би ако чуете истинската история — история, която никой друг не трябва да узнае — това може да ви помогне да прогоните демоните от душите си.

Последва нова кратка пауза.

— Продължете — рече Смитбак с коренно различен тон.

Пендъргаст погледна Нора, после — Смитбак, сетне — отново Нора.

— Още от детството си Феърхевън е бил обсебен от идеята за безсмъртие. По-големият му брат е починал на шестнайсет годишна възраст от синдрома Хъчинсън-Гилфорд.

— Малкият Артър — намеси се Смитбак.

Пендъргаст го погледна с изненада.

— Точно така.

— Синдромът на Хъчинсън-Гилфорд ли? — попита Нора. — Никога не съм чувала за него.

— Болестта е известна и като прогерия. След нормално раждане детето започва да старее изключително бързо. Растежът спира. Косата побелява и опадва, разкривайки изпъкнали вени. Обикновено нямат вежди и мигли, а очите стават прекалено големи за черепа. Кожата потъмнява и се сбръчква. Дългите кости се трошат от липса на калций. Най-общо казано, когато достигне юношество, тялото на детето вече е като на старец. Става податливо на атеросклероза, инсулти и инфаркти. Точно от инфаркт е починал Артър Феърхевън, когато е бил на шестнайсет години.

— Брат му е бил свидетел как безсмъртието се свива в пет или шест години на ужас. И никога не успял да го преживее. Всички се боим от смъртта, но за Алтъни Феърхевън този страх се превръща в идея фикс. Записва се да учи медицина, но след две години го изключили за предприети от него някакви неразрешени опити. Още не съм разбрал от какво естество са били те. Тъй че по традиция влязъл в семейния бизнес с недвижими имоти. Ала здравето си останало негова мания. Експериментирал със здравословни храни, с диети, витамини, хранителни добавки, германски водолечения, финландска димна сауна. Обнадежден от християнското обещание за вечен живот, станал крайно религиозен — ала когато молитвите му не получавали отговор, започнал да разпределя залозите си, допълвайки религиозния си плам с не по-малко силен и необясним интерес към науката, медицината и естествената история. Превърнал се в голям благодетел на няколко съмнителни изследователски института, както и на медицинския факултет на Колумбийския университет, на Смитсъновия институт и, разбира се, на Нюйоркския природонаучен музей. Основал и клиниката „Малкия Артър“, където наистина се върши сериозна работа по редките заболявания на децата.