Дъглас Престън: Музей на страха

И Пендъргаст се засмя тихичко, сякаш на себе си.

Нора му махна с ръка и загреба, плясъкът на водата отекваше в ниската каменна пещера. След малко стигна до задръстен с водорасли проход между два камъка — тесен, колкото да мине лодката. Мина през него и изведнъж се озова в просторните води на Хъдсън. Над нея се издигаше огромната маса на пречиствателната станция Норт ривър, а голямата блещукаща арка на моста „Джордж Вашингтон“ се мержелееше на север. Нора пое дълбоко хладния, свеж въздух. Още не можеше да повярва, че са останали живи.

Обърна се да погледне към отвора, през който току-що бе преминала. Изглеждаше като купчина сплетени водорасли около няколко струпани балвана — нищо повече.

Наблегна на греблата, пред нея изплува силуетът на изоставеното малко пристанище на фона на блестящите небостъргачи на Среден Манхатън, и тогава й се стори, че още дочува едва доловимия смях на Пендъргаст, носен от среднощния ветрец.

Есента бе преминала в зима — беше един от онези свежи, слънчеви дни в началото на декември преди да падне първият сняг, когато светът изглежда почти като кристален в съвършенството си. Нора Кели и Бил Смитбак вървяха уловени за ръце по „Ривърсайд драйв“. Нора погледна към реката. От горното й течение вече се носеха малки ледени късове. Като гравирани се очертаваха укрепленията на Ню Джързи, а сребристият мост „Джордж Вашингтон“ сякаш плуваше в безтегловност над реката.

Нора и Смитбак бяха намерили апартамент на авеню „Уест енд“ и Деветдесета. Когато Пендъргаст им позвъни и ги помоли да се срещнат на „Ривърсайд драйв“ 891, те решиха да извървят двете мили пеша, за да се насладят на хубавия ден.

За първи път след ужасното откритие на улица „Кетрин“ Нора усещаше как в живота й се завръща известен покой. Работата й в музея напредваше добре. Всички датировки с въглерод–14 на образците й от Юта се бяха върнали и потвърждаваха теорията й за връзката между анасазите и аптеките. В музея се проведе страхотна чистка, администрацията бе почти изцяло обновена — с изключение на Колъпи, който някак си бе успял да премине през изпитанията с непокътната, ако не и по-висока репутация и престиж. Всъщност Колъпи предложи на Нора важен административен пост, който тя учтиво отказа. Нещастният Роджър Бризбейн бе освободен — заповедта за ареста му бе отменена ден преди изборите, след като адвокатът му представи железни алибита за времето на трите папагалски убийства и ядосаният съдия изтъкна, че не съществуват никакви физически доказателства, които да го свързват с каквото и да е престъпление. Сега Бризбейн съдеше градските власти за неправомерен арест. Вестниците продължаваха да надават вой, че „Хирурга“ бил още на свобода. Кметът загуби изборите. Капитан Къстър бе разжалван до редови патрулен полицай.

Появиха се сума вестникарски статии за неочакваното изчезване на Антъни Феърхевън, ала спекулациите свършиха с рейда на данъчните власти в компанията му. След това всички приеха, че причина за изчезването му навярно са данъчни проблеми. Понесе се слух, че за последно Феърхевън бил забелязан на плажа някъде в Холандските Антили да си пие дайкирито и да чете „Уолстрийт джърнъл“.

Смитбак прекара две седмици в клиниката „Фивършам“, северно от Колд спринг, където раната му бе зашита и превързана. Оправи се учудващо бързо. Пендъргаст също прекара няколко седмици във „Фивършам“ и претърпя серия от операции на лакътя и корема. След това изчезна и нито Нора, нито Смитбак знаеха нещо за него. До това тайнствено обаждане.

— Още не мога да повярвам, че отново се връщаме там — рече Смитбак, докато вървяха на север.

— Хайде, Бил. Не си ли любопитен да разбереш какво иска Пендъргаст?

— Разбира се. Просто не виждам защо да не се срещнем някъде другаде. На някое по-уютно място. Да речем — в ресторанта на „Карлайл“.

— Убедена съм, че ще узнаем причината за това.

— Аз — също. Но ако ми предложи коктейл в някоя от онези стъкленици на Ленг, моментално си тръгвам.

Старата къща се появи в далечината, нагоре по „Драйв“. Дори на ярката слънчева светлина тя изглеждаше някак тъмна: огромно свърталище на духове, обрамчено от голи дървета; черните прозорци на горните й етажи, гледащи на запад, приличаха на кухи очни ябълки.

Нора и Смитбак спряха едновременно, сякаш по даден знак.

— Знаеш ли, разтреперват ми се мартинките само при вида на тази стара грамада — рече тихо Смитбак. — Да ти кажа, че когато Феърхевън ме просна на операционната и усетих как ножът се забива в…