Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Огледа внимателно земята пред нея, но прахът бе непокътнат. Никой не бе минавал насам поне два-три дни. Изпита и облекчение, и разочаровани: убиецът, ако изобщо бе идвал тук, очевидно отдавна бе изчезнал, а липсата на следи правеше по-голяма вероятността хипотезата й да бе пълна глупост. И все пак, щом бе стигнала дотук, би могла да провери мястото.

Погледна отново през рамо, след това се наведе да огледа катинара на желязната врата. Идеално: старият тип резе, каквито са се произвеждали и преди сто години, все още принципно непроменено. Беше същият вид ключалка, като на входната врата на караваната, върху която се бе упражнявала; същият тип катинарчета се използваха и за шкафчетата в училищните съблекални. Усмихна се, като си спомни как бе поставила в шкафчето на Брад Хейзън увита като подарък кутия с конски фъшкии с розичка и поздравителна картичка. И той изобщо не разбра кой го бе сторил.

Първо дръпна силно катинара, за да се увери, че бе заключен. Това бе първото правило на касоразбивача — не употребявай никакви инструменти, докато не си сигурен, че са ти нужни.

Беше заключен, добре. Ето ни и нас, идваме, помисли си тя.

Извади един плик от зелен филц и го разтвори внимателно. Вътре имаше малък комплект разтягащи стеги и повдигащи игли, които тайно си бе изработила в час по металообработване. Избра стягата, която й се видя с подходящ размер и я вкара в ключалката, като приложи необходимия натиск в посока отключване. Знаеше, че разбиването на ключалки в основата си означава да намериш дефекта на дадения модел: отделните зъбчета никога не бяха с абсолютно еднакви размери, винаги имаше малки разлики, които можеха да бъдат използвани. След това вкара иглата и внимателно опипа издатъците, търсейки най-добре пасналите, което щеше да означава — най-дебелия щифт. Тъй като най-дебелият щифт се свързва първи, когато се приложи въртящата сила, беше важно да определи дебелината на всички щифтове — от най-дебелия до най-тънкия. Ето го: щифтът, който държеше най-здраво. Внимателно го повдигна с иглата, докато не дойде в хоризонтално положение. След това се зае със следващия по дебелина, после с по-следващия, като внимаваше да запази еднакъв натиск. Най-сетне водещият щифт изщрака; тя дръпна катинара и той се отвори.

Кори се отдръпна, не можеше да овладее една горда усмивчица. Не беше особено бърза при отключването на катинари, — а и имаше маса други техники, които не бе усвоила, — но беше компетентна. Жалко, че това бе умение, което Пендъргаст нямаше да одобри. Или пък?

Прибра инструментите си в джоба, махна катинара с веригата и ги остави настрани. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха и тя се отвори; Кори прекрачи през входа, после се поколеба. Постоя за миг в тъмнината, питаше се дали да запали осветлението, или да използва фенерчето си. Ако Уинифред се появеше, осветлението щеше веднага да я издаде. Но после се взе в ръце. Беше три следобед, отдавна бе минало времето за последната екскурзия, според разписанието; а и освен това Кори бе сигурна, че не бе имало други посещения на пещерите, след като Пендъргаст бе принуден да предприеме такава. Старицата нямаше да се размърда и да излезе от дома си в навечерието на буря. Освен това плашещият мрак й ходеше по нервите. По-добре да пести батериите.

Попипа влажната каменна стена, намери ключа за осветлението и го превъртя.

Години бяха минали, откакто бе влизала в пещерата. Баща й я бе довел веднъж, когато бе на шест или на седем години, малко преди да избяга. Остана за миг неподвижна, вгледана в зеещия тунел. После тръгна надолу по варовиковите стъпала, стъпките й отекваха о камъка.

След дългото спускане стълбата преминаваше в дървена пътечка, която чезнеше между сталагмити и сталактити. Кори бе забравила колко необичайно място бе това. Когато бе идвала като дете, бе заобиколена от възрастни. А сега бе сама в тишината. Тръгна колебливо напред, искаше й се обувките й да не издават такъв кух звук по пътеката. Голите крушки, които висяха от високия и неравен таван, хвърляха призрачни сенки по стените. От двете й страни се издигаше гора от сталагмити, досущ като купчина неравни, гигантски копия. В обширното празно пространство не се чуваше нищо друго, освен собствените й стъпки и далечни водни капчуци.

Може би идеята да дойде тук не бе чак толкова добра.

Тя се отърси от чувството на страх. Тук нямаше никой. Локвите на дървената пътека бяха оставили лек нанос, който маркираше стъпките й. Беше ясно — както беше ясно и навън, пред желязната врата, — че никой не бе влизал дни наред. Последният човек, попадал тук, навярно бе самият Пендъргаст, довлечен от бабата да направи задължителния туристически тур.