Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Когато приближи, Хейзън затвори с щракване телефона си.

— Отдръпнете се, всички! — извика той и размаха телефона към тълпата. — Тад! Поеми лентата и накарай тези хора да се отдръпнат!

Тад приближи бързо и улови края на лентата. Тогава получи възможността да погледне по-отблизо купчинката на улицата. Блестеше с червеникаво перлен цвят, вдигаше пара на предутринната светлина. Извърна се бързо и преглътна.

— Хайде, народе — започна Тад, ала гласът му не излизаше както трябва, затова преглътна още веднъж. — Хайде, народе, отстъпете назад. Още. Още. Моля ви.

Тълпата се отдръпна, мълчалива — лицата бяха пребледнели в полумрака. Той прекара пластмасовата лента през пътя и я завърза за едно дърво, като я намота няколко пъти и така очерта квадрата, започнат от Хейзън. Видя, че Хейзън говореше с Кори Суонсън. До нея стоеше Пендъргаст и мълчеше. Зад нея бе майка й, изглеждаше отвратително както винаги, рядката й кестенява коса бе прилепнала о черепа, беше се загърнала плътно с оръфана и лекьосана хавлия. Пушеше непрекъснато вирджиния слимс.

— Чу ли нещо? — повтаряше Хейзън. Гласът му бе скептичен, ала въпреки това си водеше бележки.

Кори бе бледна, трепереше, ала устните й образуваха твърда линия и очите й блестяха.

— Събудих се. Беше малко преди два…

— Откъде разбра колко е часът?

— Погледнах часовника си.

— Продължавай.

— Нещо ме събуди. Не знам какво точно. Отидох до прозореца и тогава чух шума.

— Какъв шум?

— Като от подсмърчане.

— Куче?

— Не. По-скоро… по-скоро като някой, настинал силно.

Хейзън пишеше.

— Продължавай.

— Имах чувството, че нещо навън се движи, току под прозореца ми, но не можах да го видя. Беше прекалено тъмно. Светнах лампата. И тогава чух друг звук — като стон.

— Човешки?

Кори примигна.

— Трудно е да се каже.

— И после?

— Затворих прозореца и заспах отново.

Хейзън свали бележника си и я погледна.

— Не си помисли да се обадиш на мен, или на твоя… ъ-ъ-ъ… шеф? — И кимна към Пендъргаст.

— Аз… помислих си, че е дъждовалната система, която се включва всяка вечер около два часа. Тя издава странни звуци.

Хейзън прибра бележника си. Обърна се към Пендъргаст.

— Ама и помощничка си имаш. — След това погледна Тад. — Добре, ето какво имаме. Някой е изхвърлил една кофа вътрешности на пътя. На мен ми приличат на кравешки, прекалено много са за кучешки или за овчи. А онази торба там е пълна с кочани царевица, прясно откъснати. Искам да провериш всички ферми с добитък наоколо, да видиш дали някой не е изгубил крава, прасе или някакво друго едро животно. — Погледът му се стрелна отново към Кори, преди да се върне пак към Тад. Сниши гласа си: — Цялата тази работа започва все повече и повече да заприличва на някакъв култ.

Над рамото на Хейзън Тад видя как Пендъргаст пристъпи напред и коленичи пред купчината карантии. Посегна и мушна нещо с пръст. Тад извърна поглед. След това онзи посегна и с един пръст повдигна капака на платнената торба.

— Шерифе? Хейзън? — извика Пендъргаст, без да се изправя.

Хейзън вече бе вдигнал клетъчния си телефон.

— Какво?

— Бих предложил да се търси изчезнал човек, а не животно.

Последва шокирано мълчание, докато чутото бъде осмислено.

Хейзън свали клетъчния си телефон.

— Откъде разбра, че тези са… — той не можа да довърши изречението си.

— Кравите обикновено не ядат неща, които приличат на шницела на Мейси, нито ги преглъщат с помощта на чаша бира.

Хейзън пристъпи напред и освети с фенерчето лъскавата купчина. Преглътна с мъка.

— Но защо убиецът ще… — Отново замлъкна. Лицето му бе мъртвешки бледо. — Искам да кажа защо ще взема трупа, а ще остави вътрешностите?

Пендъргаст се изправи и избърса пръста си с бяла копринена кърпичка.

— Може би — отвърна мрачно той, — за да облекчи товара си.

Пендъргаст наблюдаваше от стаите си на втория етаж в старата сграда на Краусови как мръсно червената зора пуква на източния хоризонт. Цяла нощ в далечината проблясваха светкавици и грохотеха гръмове. А вятърът продължаваше да се усилва, диплеше царевичните полета и караше табелата на „Пещерите Краус“ да се върти и потреперва върху обветрения си стълб. Дърветата покрай реката на половин миля разстояние се превиваха под напора на вятъра, а от сухата земя се надигаха цели стени от прах, които се извисяваха и диплеха, преди да изчезнат в мръсносивото небе.