Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

В отчаянието си Лъдуиг се огледа наоколо. Това бе същата проповед, която Уилбър винаги произнасяше по това време на годината, поне доколкото Лъдуиг си спомняше. Имаше време, когато жена му бе още жива — тогава Лъдуиг намираше цикъла от проповеди на Уилбър, предвидими като цикъла на годишните времена — за успокояващи и окуражаващи. Но не и сега. Особено пък сега.

— На онези, които ще потърсят знака на Божията щедрост, на онези, които изискват доказателства за Неговата доброта, аз казвам: Идете до вратата. Идете до вратата и погледнете навън това голямо живо море, реколтата от царевица, която е готова да бъде обрана и изядена, за да донесе физическа храна на телата ни и духовно утешение на душите ни…

— Искаш да кажеш — да се превърне в газохол за колите ни — чу Лъдуиг някой да измърморва наблизо.

Лъдуиг чакаше. Може би проповедникът просто загряваше и щеше скоро да премине към истинската тема.

— … Макар Денят на благодарността да е общоприетото време да се благодари на Бога за щедростта на Неговата земя, аз бих искал да предложа благодарности сега, току пред жътва, когато даровете на Божата милост са превъплътени около нас в царевичните поля, простиращи се от хоризонт до хоризонт. Нека всички да тръгнем, както ни призовава безсмъртният бард Джон Грийнлийф Уитиър „От лъговете, богати с царевица“. Нека после всички спрем, да огледаме великата Канзаска земя, отрупана с богатата реколта и да въздадем благодарността си.

Пасторът спря, очаквайки да види ефекта от думите си.

Настроението в залата си оставаше настроение на напрежение, на отчаяна надежда, че проповедта ще приеме неочакван обрат.

— Миналия ден — продължи проповедникът с по-шеговит тон, — пътувахме с колата към Дийпър заедно с жена ми Люси и бензинът на колата свърши.

О, не. Той бе разказал тази история миналата година. И по-предишната.

— И ето ни встрани от пътя, заобиколени отвсякъде с царевица. Люси се обърна към мен и попита: „Какво ще правим сега, скъпи?“ А аз й отговорих: „Уповавай се на Бог“.

Той се изсмя, блажено сляп за опасното подводно течение, което започна да преминава през енориашите му.

— Е, тя много се ядоса. Нали разбирате, след като аз съм мъжът и аз би трябвало да заредя с гориво, то вината бе моя. „Ги се уповавай на Бога, рече тя, — а аз ще се уповавам на своите два здрави крака“. И тя тръгна да излиза от колата…

Изведнъж в залата прозвуча силен глас:

— … взе тубата от багажника и пое към бензиностанцията.

Самият Суийд Кейхил довърши изречението на преподобния — Суийд Кейхил, най-деликатният човек в града. Но ето, че той се бе изправил на крака, а лицето му бе зачервено.

Пастор Уилбър сви устни и те почти изчезнаха.

— Господин Кейхил, мога ли да ви напомня, че това тук е църква и аз изнасям проповед?

— Знам много добре какво правите, преподобни.

— Тогава ще продължа…

— Не — рече задъхано Кейхил. — Не, няма да продължите.

— Седни си, за Бога, Суийд — чу се някакъв глас.

Кейхил се обърна в посоката, откъдето долетя.

— В този град се случиха две ужасни убийства и единственото, което той може да стори, е да ни чете проповед, написана през 1973-а? Не, това няма да мине, не и при мен.

Изправи се една жена — Клик Расмусън.

— Суийд, ако имаш нещо да казваш, имай благоприличието да…

— Не, той е прав — прекъсна я друг глас. Лъдуиг се обърна. Бе един от работниците в „Гро-Бейн“. — Суийд е прав. Не сме дошли тук да слушаме шибана проповед за царевицата. Имаме убиец на свобода и никой не е в безопасност.

Клик обърна разгневено късичкото си и пълничко тяло.

— Млади човече, това е църковна служба, а не общоградско събрание.

— Не си ли чула какво е изрекъл онзи мъж Гаспариля на смъртното си ложе? — извика Суийд. Лицето му бе почервеняло още, ако това изобщо бе възможно. — Това не е шега, Клик. Градът е в криза.

Разнесе се всеобщ одобрителен ропот. Смит Лъдуиг пишеше като обезумял, опитваше се да запише думите на Суийд.

— Моля, моля ви! — опитваше се бъде чут пастор Уилбър, вдигнал двете си тънички ръце. — Не и в Божия дом!

Но и други бяха наскачали.

— Да — рече друг работник от кланицата. — Аз чух какво е казал Гаспариля. Знам какво, по дяволите, е казал.

— Аз — също.

— Не може да я вярно, нали така?

Роптаещите гласове ставаха все по-силни.

— Пасторе — рече Суийд, — защо мислите, че е пълна църквата? Хората са тук, защото са изплашени. Тази земя е виждала тежки времена и преди, ужасни времена. Но това е нещо по-различно. Хората говорят за проклятието на Четирийсет и петимата, за клането, сякаш самият град е прокълнат. Сякаш тези убийства са някакво изпратено ни ужасно наказание. Те очакват от вас окуражаване.