Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

— Започвам вече да си мисля, че не биваше да… — понечи пак да се намеси лекарят.

— Не! Не! Аз трябва да говоря — Гласът бе по-пронизителен от този на духа на смъртта — банший. Една от сестрите бързо затвори вратата зад Хейзън. Дори машините реагираха с по-силни бибипкания и примигвалия на червените светлинки.

— Е, това е — каза твърдо лекарят. — Съжалявам. Беше грешка: той не е в състояние да говори. Трябва да ви помоля да напуснете…

— Не-е-е-е!

Друга ръка улови ръката на Пендъргаст и го дръпна към себе си.

Машините обаче вече бяха като полудели. Лекарят каза нещо и една сестра приближи със спринцовка, която заби и изпразни в системата, от която се подхранваше Гаспариля.

— Оставате ме да говоря!

Неспособен да се освободи от него, Пендъргаст се наведе по-близо.

— Какво има? Какво видяхте?

— О, Господи! — гласът на Гаспариля бе като прищипан и задавен, бореше се с успокоителното.

— Какво?

Гласът на Пендъргаст бе нисък, но настоятелен. Ръката на Гаспариля го държеше за костюма, въртеше, дърпаше агента от ФБР да приближи още повече. Ужасната воня сякаш се носеше на вълни от леглото му.

— Лицето, онова лице!

— Какво лице?

На Хейзън му се стори, че лежащият Гаспариля изведнъж бе дошъл в съзнание. Тялото му се вкочани и сякаш се удължи.

— Спомняте ли си какво казах? За дявола?

— Да.

Гаспариля започна да се мята, гласът му клокочеше.

— Грешах.

— Сестра! — Лекарят вече крещеше и в стаята влезе един едър фелдшер. — Инжектирайте му още два милиграма ативан и изведете този човек оттук.

— Не-е-е-е-е! — приличните на птичи лапи ръце се впиха в Пендъргаст.

— Казах да излезете! — изкрещя докторът и се опита да освободи Пендъргаст. — Шерифе, този човек ще убие моя пациент! Изведете го оттук!

Шерифът се намръщи. Моят пациент ли? Въпреки това приближи и се опита да дръпне една от кльощавите ръце на Гаспариля. Беше като да откърти стомана. А и Пендъргаст не правеше никакви усилия да се освободи.

— Сбърках! — изпищя Гаспариля. — Сбърках, сбърках!

Фелдшерът заби втора инжекция в резервоарчето на системата и вкара втора доза успокоително.

— Никой от вас не е в безопасност, никой, никой, след като той е тук!

Докторът се обърна към фелдшера и излая:

— Извикай охраната!

Някаква аларма иззвъня зад възглавницата му.

— Какво видя? — попита Пендъргаст с тих, но убедителен глас.

Гаспариля изведнъж скочи и седна в леглото. Тръбичката на системата се откъсна от ръката му и върху перилата на леглото пръсна малко кръв. Ръката с птицевидна лапа обгърна врата на Пендъргаст.

Хейзън се сборичка с него. Господи, Гаспариля щеше да удуши Пендъргаст.

— Дяволът! Той е дошъл! Той е тук!

Гаспариля извъртя нагоре очи под въздействието на втората инжекция. И въпреки това стискаше още по-яростно.

— Той наистина съществува! Видях го онази нощ!

— Да?

— И той е дете… дете…

Хейзън усети как изведнъж ръцете на Гаспариля омекнаха. Още една аларма прозвуча от подредената зад главата му апаратура, този път със силен, постоянен звук.

— Сигналът! — извика лекарят. — Имаме сигнал! Докарайте количка!

Неколцина души се втурнаха едновременно в стаята: охранители, сестри и лекари. Пендъргаст се изправи, освободил се от отпуснатите вече ръце, изтупа раменете си. Обикновено бледото му лице се бе зачервило, но иначе изглеждаше невъзмутим. Малко по-късно той и Хейзън бяха отведени навън от една сестра.

Изчакаха известно време в коридора — десетина, може би петнайсет минути — чуваха шумотевицата от припряната дейност в стаята на Гаспариля. А после, сякаш бе изключен някакъв прекъсвач, алармите една по една спряха да вият и настана благословена тишина.

Първи излезе лекуващият лекар. Излезе бавно, почти разсеяно, с наведена глава. Погледна първо Хейзън, а после — и Пендъргаст.

— Вие го убихте — рече уморено, сякаш това повече не го интересуваше.

Пендъргаст постави ръка върху рамото на лекаря.

— Ние двамата само си вършехме работата. Не можеше да има друг изход. След като той ме сграбчи, докторе, уверявам ви, не можеше да има друг изход, докато не изречеше думите си. Той трябваше да говори.

Лекарят поклати глава.

— Навярно сте прав.

Сестрите и останалият медицински персонал заизлизаха от стаята и поемаха по своите си пътища.

— Трябва да попитам — продължи Пендъргаст, — как точно почина той?

— От масивен инфаркт на миокарда, след дълъг период на фибрилация. Просто не можахме да стабилизираме сърцето. Никога не съм виждал човек да се бори с успокоителните по този начин. Сърцето му се пръсна. Просто експлодира.