Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Деловият му тон прогони ужаса, който я бе приковал към скалата. Тя преглътна, протегна ръка, намери нова опора, сграбчи я, намери и къде да стъпи. А когато посегна отново нагоре, ръката й улови ръба на издатината — бе успяла да стигне до върха. В следващия момент се набра и се претърколи. Остана просната по лице върху студения под на прохода и се отдаде на риданията си. Беше жива.

Минута, а може би две остана сама. А после Пендъргаст вече бе коленичил до нея, прегърна я и гласът му прозвуча нисък и окуражителен:

— Кори, вече си добре. Него го няма, а ти си в безопасност.

Тя не можеше да говори; можеше само да плаче от облекчение.

— Него го няма, а ти си в безопасност — повтори Пендъргаст и хладната му бяла ръка я погали по челото — в един миг се появи отново образът на баща й, толкова ярко бе видението, сякаш той присъстваше и физически. Някога я бе утешавал по подобен начин, когато се бе ударила на детската площадка… Споменът бе тъй ясен, че тя преглътна следващото ридание, задави се и се изправи в седнало положение.

Пендъргаст отстъпи назад.

— Трябва да сляза при шериф Хейзън. Той е тежко ранен. Ще се върна веднага.

— Той…? — успя да произнесе Кори.

— Да, той спаси живота ти. Както и моя.

Пендъргаст кимна и в следващия миг вече го нямаше.

Тя се отпусна отново на каменния под. И едва сега истинската буря на чувствата я завладя напълно: страхът, болката, облекчението, ужасът, шокът. От тъмата полъхна ветрец и разроши косата й. Носеше със себе си позната, ужасна миризма: на онзи казан в пещерата, където убиецът я бе замъкнал в началото. Но заедно с нея се носеше и мирисът на нещо друго, на нещо почти забравено — на чист въздух.

Може би тогава задряма или просто се изключи. Ала следващото нещо, което помнеше, бе тропотът на стъпки по камъка. Отвори очи и видя агент Пендъргаст. До него стоеше шерифът: окървавен, с разкъсани дрехи, а там, където трябваше да бъдат ушите му стърчаха само хрущяли.

Кори примигна и вторачи поглед в него. Изглеждаше толкова уморен и пребит, колкото едно човешко същество може да понесе, ала въпреки това стоеше на крака.

Пендъргаст заговори:

— Хайде. Вече не сме далеко. Шерифът се нуждае от помощта и на двама ни.

Кори залитна и се изправи. Залюля се за миг и Пендъргаст я задържа. След това поеха бавно в тунела. И когато мирисът на свеж, приятен въздух започна да се усилва, Кори вече знаеше, че най-сетне бяха на път да излязат от пещерата.

Уилямс закрачи тежко по пътечката, с всяка крачка раната го болеше все по-силно. Царевиците покрай пътя бяха разкъсани до неузнаваемост, кочаните ги нямаше, по пътя бяха разпилени стебла, потрошените върхари шумоляха силно, блъскайки се един в друг. Той разточително изруга дъжда и вятъра. Трябваше да тръгне още преди час. А сега бе мокър до кости и ранен. Страхотна комбинация за една хубава пневмония.

Запрепъва се по верандата, под стъпките му хрущеше стъкло, явно бурята бе избила някой прозорец. Вече виждаше слабата светлинка, идваща отвътре.

В камината гореше огън. Хубаво. Очевидно Райнбек я бе карал спокойно тук, докато той и Шърт бяха навън и пазеха в бурята входа на пещерата. Е, сега бе негов ред да се наслади на огъня.

Уилямс спря, облегна се на вратата и успокои дишането си. Опита дръжката, но вратата бе заключена. Пламъчетата на огъня играеха върху стъклата и създаваха топли калейдоскопични изображения.

Почука няколко пъти с чукчето.

— Райнбек! Аз съм, Уилямс!

Отговор не последва.

— Райнбек!

Изчака минута, втора. Пак нямаше отговор.

Господи, помисли си Уилямс, навярно е в банята. Или може би — в кухнята. Сигурно е така. Хапваше си в кухнята — или най-вероятно си пийваше — и не можеше да го чуе заради този вятър.

Заобиколи къщата, намери едно строшено прозорче на една странична врата. Приближи уста към него и извика:

— Райнбек!

Много странно.

Свали парчетата стъкло от вратата, бръкна и я отключи, след това я отвори и насочи фенерчето пред себе си.

Вътре цялата къща сякаш бе оживяла в скърцания, стонове и тих ропот от бурята. Уилямс се огледа. Изглеждаше достатъчно солидна, но тези стари къщи понякога бяха напълно изгнили отвътре. Надяваше се да не рухне цялата отгоре му.

— Райнбек!

Пак не получи отговор.

Уилямс закуцука напред. Вратата между гостната и трапезарията бе наполовина открехната. Той я бутна, огледа се. Всичко бе наред, масата в трапезарията бе застлана с дантелена покривка, в средата й имаше ваза със свежи цветя. Светна с фенерчето си в кухнята, ала там бе тъмно и не се носеше миризма на готвено.