Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

— Ами Хейзън? — попита Коул. — Уийкс?

— Шериф Хейзън и полицай Уийкс са обучени служители, които могат да се погрижат за себе си.

Двамата рейнджъри само го погледнаха.

— Имаме ли съгласие по този въпрос? — попита Ларсен с повишен тон. Проклети идиоти.

— Аз съм с теб — рече Браст с очевидно облекчение.

— Коул?

— Не ми харесва да изоставяме хора тук, долу — рече Коул.

Истински герой, помисли си Ларсен.

— Сержант Коул, безсмислено е да се мотаем повече тук. Ще се върнем за подкрепления. Те могат да се намират Бог знае къде в този лабиринт. Няма да се учудя, ако вече са на път да излязат.

Коул облиза устни и рече:

— Добре.

— Тогава да вървим.

Обикаляха в кръг по пътя си обратно към варовиковата гора в продължение на пет минути и стигнаха до непознато на вид кръстовище, когато Ларсен пръв чу шума. И другите трябва да го бяха чули, защото се обърнаха едновременно с него. Беше тих, но не можеше да се сбърка — шум от тичащи крака, които приближаваха с висока скорост. Но не бяха и човешки: ритъмът на тежките стъпки бе прекалено бърз.

Беше нещо едро.

— Оръжията! — извика Ларсен, приклекна на едно коляно и опря пушката си о рамото си. Прицели се в пресичащия тунел.

Шумът от тичането приближи, придружено от подрънкване на метал. И едно голямо червеникаво петно се появи от мрака. Каквото и да бе, беше голямо.

— Готови?

Нещото се носеше към тях с ужасяваща скорост. Прекоси плитка локва и вдигна подире си завеса от пръски.

— Почакайте! — рече изведнъж Ларсен. — Не стреляйте!

Беше едно от кучетата.

Животното препускаше към тях, очевидно, без да усеща присъствието им, широко отворените му обезумели очи гледаха право напред. Единственият звук, който издаваше, бе топуркането на огромните му лапи върху камъка. Когато профуча край тях, Ларсен забеляза, че животното бе потънало в кръв и че едно от ушите му бе откъснато, както и част от долната челюст. Големите черни устни и езикът му се люлееха свободно и от тях капеха пяна и кръв.

В следващата секунда то изчезна и шумът от стъпките му затихна. Възцари се отново тишина. Всичко стана толкова бързо, че Ларсен едва не си помисли, че бе сънувал.

— Какво беше това, мамка му? — прошепна Браст. — Видяхте ли…?

Ларсен преглътна, но устата му бе пресъхнала. Толкова бе пресъхнала, сякаш бе пълна с талаш.

— Сигурно се е подхлъзнало и е паднало.

— Глупости — рече Коул с неочаквано силен за тясното пространство глас. — Не може да изгуби половината си челюст при падане. Някой е нападнал кучето.

— Или нещо — промърмори Браст.

— За Бога, Браст — рече Ларсен, — стегни се. Покажи малко мъжество.

— Защо тичаше така? Това куче бе изплашено до смърт.

Ларсен поклати глава:

— Да се махаме оттук.

— По това спор няма.

Обърнаха се обратно, Ларсен не изпускаше из очи мокрите следи на кучето. Биха могли уверено да ги следват и това да улесни до голяма степен излизането им.

Браст наруши мълчанието:

— Чух нещо.

Спряха отново.

— Нещо изпляска в онази локва там, назад.

— Не започвай отново, Браст.

След това Ларсен също го чу: едва доловим плясък от стъпка във водата, последван от втори. Впери поглед в тъмния тунел зад тях — стените на пещерата бяха размазани в червено от очилата му. Не можа да различи нищо.

— Навярно — просто капеща вода.

Сви рамене, обърна се, за да последва кучешките следи.

Мъх!

Браст изкрещя и в същото време Ларсен бе блъснат с огромна сила изотзад и се просна на земята, а очилата му излетяха нанякъде. Браст все още крещеше, а Коул нададе неочаквано висок писък.

Ларсен бе ослепен. В отчаянието си запълзя на четири крака, опипваше земята и с огромно облекчение почувства как пръстите му напипват очилата. Нахлузи ги отново на главата си с изтръпнали дебели пръсти и се огледа.

Коул бе на земята, крещеше, стиснал ръката си. Браст бе на четири крака до стената на пещерата и търсеше опипом очилата си досущ като Ларсен преди няколко секунди, ругаеше и дишаше тежко.

— Ръката ми! — изстена Коул.

Парче кост стърчеше от ръката му под странен ъгъл, от раната бликаше гореща кръв, почти бяла в сиянието на очилата.

Ларсен отмести поглед от него и се огледа като обезумял за онова, което ги бе нападнало, с готова за стрелба пушка. Ала нямаше нищо — нищо, освен мрачното изкуствено сияние на каменните стени.

Някъде от мрака се понесе един-единствен звук — подигравателен или може би триумфален смях. Ларсен стисна по-здраво пушката си. Невъзможно бе да се каже откъде точно бе връхлетяло съществото.