Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Избра по-големия отвор и се почувства окуражен от дългия тунел пред себе си. Изглеждаше му някак си познат. Сега виждаше и още нещо, неопределимо червеникаво петно в очилата за нощно виждане, върху една каменна лавица в тъмна дупка. Подредени предмети. Още едно погребение?

Приближи. Беше още един индиански череп, няколко пера, наконечници на стрели и кости. Но те бяха подредени по много необичаен начин върху каменната лавица. Беше някак обезпокоително — в музеите не бе виждал подобно нещо. А и това не бяха индиански предмети: странни малки фигурки, направени от конци и върви; строшен молив; гниеща поставка за изучаване на азбуката; счупена глава на порцеланова кукла.

Иисусе Христе, тази подредба го ужасяваше. Отстъпи назад. Това не бе странно. Някой бе взел старите кости и ги бе пренаредил заедно с другите неща. По гърба му пробягаха тръпки.

От тъмнината зад рамото му се чу изсумтяване.

Раскович не помръдна. Нямаше повече звуци: спусналата се отново тишина бе пълна. Мина минута, после — две, а Раскович си оставаше като истукан, докато несигурността и ужасът продължаваха да се усилват.

И тогава дойде моментът, когато повече не можеше да се удържи да не се обърне. Бавно — много бавно — той се завъртя, докато не видя източника на шума.

Застина, парализиран отново, дори дъхът не напускаше устните му. То стоеше пред него — гротескно, злокобно, отвратително. Гледката бе толкова ужасна, че всяка подробност се запечата в съзнанието му. Нима това бяха ушити от човек шорти и тиранти връз тези гигантски, изкривени крака: тиранти, украсени с танцуващи кончета? Нима тази риза, която висеше на парцали върху сплъстените му гърди бе наистина щампована с комети и космически кораби? И над тях… нима това лице бе наистина, наистина толкова…

Ужасяващата фигура пристъпи крачка напред. Раскович бе вперил поглед в нея, неспособен да помръдне. Една месеста ръка се вдигна и го цапардоса силно. Той падна на пода на пещерата, а очилата му за нощно виждане отхвърчаха.

Ударът го извади от ужасното вцепенение и той най-сетне можеше да помръдне крайниците си. Запълзя назад, ослепен, а от гърлото му се изтръгна дълъг и пронизителен звук. Чу как чудовището идва към него, издавайки всмукващи звуци. Успя да се изправи и отстъпи с няколко крачки, но при последната кракът му не намери опора. Изгуби равновесие и падна възнак, напрегна се, очаквайки да падне тежко върху твърдия каменен под на пещерата, ала нямаше нищо, съвсем нищо, освен силния порив на вятъра, докато профучаваше в тъмната бездна — надолу, надолу…

Ханк Ларсен се обърна към Коул и Браст. На червената светлина рейнджърите приличаха на очилати чудовища.

— Аз наистина не смятам, че това е посоката, в която изчезнаха.

Изречението му потъна в тишина.

— Е? — изгледа ги Ларсен.

Двамата изглеждаха почти като близнаци: здрави, жилести, късо подстригани по военному, със стиснати челюсти и със стоманеносиви очи. Или по-скоро — с очи, които някога са били стоманеносиви. Сега, дори и на бледата светлина на очилата за нощно виждане, те изглеждаха объркани и несигурни. Грешка беше, осъзна той, да излизат от голямата пещера с варовиковите колони, за да търсят Хейзън. Лаят на кучетата изведнъж бе секнал и те бяха поели по един от безбройните странични проходи — както им се стори по посока на отдалечаващи се стъпки. Ала проходът се раздвои веднъж, после втори път, преди да се превърне в кръстопът от тунели. По едно време му се стори, че Хейзън вика името му. Но после не се чуха повече никакви звуци. Щеше да бъде истинско изпитание само да намерят пътя си обратно към повърхността.

Чудеше се как изведнъж де факто се бе превърнал в лидер на този хубав малък пикник. Коул и Браст бяха от прехваления „екип за рисковани нападения“ и бяха тренирани за специални ситуации като тази. В управлението на щатската полиция разполагаха със свой физкултурен салон, фитнес зала, басейн, стрелбище, провеждаха специални тренировъчни семинари, имаха условия за излети през уикенда. Ларсен определено се надяваше, че нямаше да му се наложи да ги държи изкъсо.

— Ей, събудете се, вие, двамата. Чухте ли ме? Казах, че не смятам, че са тръгнали по този път.

— Не знам — отвърна Браст. — На мен ми се струва, че е този.

— Струва ти се — повтори саркастично Ларсен. — Ами на теб, Коул?

Коул само поклати глава.

— Добре, това решава нещата. Обръщаме се и се махаме от тук.