Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Дори на червения фон на очилата за нощно виждане лицето на Раскович изглеждаше пепеляво. А към ужасния хор се присъедини и очевидният писък на човешко същество. Лефти.

— Света Дева Марийо! — произнесе тихо Раскович.

Погледът му се стрелкаше диво. Беше на ръба да рухне.

— Ей, я по-спокойно — рече бързо Хейзън. — Кучетата навярно са сгащили Макфелти. Мисля, че са излезли от тази пещера по някой от страничните тунели. Хайде, трябва да ги намерим. Ларсен! — изкряска той високо. — Коул! Браст! Тук сме!

Изкривените писъци и нечленоразделно ломотене продължаваха. На Хейзън му бе трудно да мисли трезво. Вече не се безпокоеше за кучетата — тревожеше се за Макфелти.

— Раскович, всичко е наред.

Онзи отстъпи, препъвайки се назад. Лицето му бе безизразно, а ръцете му здраво стискаха пушката. Хейзън вече съзря опасността в ситуацията: Раскович бе на път да изгуби самообладание, а в ръцете си държеше заредено оръжие.

Ужасните писъци се смесиха с гърлени задавени звуци на фона на охкания и кашляния.

— Човече, всичко е наред, просто се успокой, остави пушката на…

Оръжието изгърмя оглушително и отгоре се посипа дъжд от камъчета — те звънтяха, отскачайки от колоните, преди да паднат в питката вода.

Далечният писък на кучетата, отпуснатото, паникьосано лице на Раскович… Хейзън започна да разбира, че операцията бързо излиза от контрол.

— Ларсен! — изрева той. — Веднага тук!

Раскович се обърна и хукна. Пушката си лежеше там, където я бе захвърлил, и цевта все още димеше.

— Раскович! — Хейзън побегна подире му, крещейки с все сила: — Ей! Не натам!

Докато тичаше, ужасеният лай и писъците го следваха зад гърба. А след това настъпи тишина — неочаквана, изнервяща тишина.

Пендъргаст спря и се ослуша. Чу гротескните звуци, ечащи през каменните галерии. Напрегна слуха си, ала не бе възможно да долови нещо повече, освен съвсем тихия звук, тъй променен от акустичните свойства на пещерите, че изглеждаше като далечен прибой или вятър в гората.

Ускори двойно крачка в, както му се струваше, вярната посока, като изкачваше или заобикаляше огромни прекатурени сталактити. В края на пещерата, където пътеката се раздвояваше, той спря и отново се ослуша.

Звуците продължаваха.

Извади картата, консултира се с нея и определи приблизителното си местонахождение. Намираше се по средата на особено сложна част от пещерната система, изрешетена от процепи, проходи и задънени „улици“ на множество равнища. Щеше да бъде много трудно да се локализира източникът на звуците в такъв дяволски лабиринт. И все пак той знаеше, че в пещери като тази звукът обикновено следва въздушния поток. Извади от джоба си тънка златна запалка, щракна я и я отдалечи на една ръка разстояние, като внимателно наблюдаваше в каква посока ще се наклони пламъчето. След това прибра запалката и продължи срещу течението, към звука.

Ала звуците вече бяха секнали. Пещерата се бе върнала към обичайното си състояние на нарушавана само от капките тишина.

Пендъргаст продължи напред през галерии и тунели. След като вече не се чуваха звуци, той отново се върна към маршрута от картата, който изглежда водеше към централната част на пещерната система. В края на една особено тясна галерия спря и освети с фенерчето си далечната стена. Там имаше само един тесен вертикален процеп, неотбелязан на картата, който изглежда водеше към друга пещера в далечния край. Ако бе така, щеше да съкрати значително пътя си. Отиде до процепа и се ослуша.

Отново дочу едва доловими звуци. Човешки глас на фона на шуртене на вода. Поне му се струваше човешки, но звукът бе толкова изкривен, че бе невъзможно да различи каквито и да било думи — ако въобще имаше такива.

Като освети земята пред краката си, установи, че не бе първият, възползвал се от прекия път.

Вмъкна се в процепа, който скоро се разшири достатъчно, за да върви нормално. Дъното постепенно се спускаше и под него се разтвори цепнатина; ала стените си оставаха на достатъчно разстояние, за да може да продължи напред — с единия крак от едната страна, а с другия — от другата страна на цепнатината той промъкна трудно тялото си през тясна дупка. Беше позиция, която създаваше едновременно усещането и за клаустрофобия, и за акрофобия.

Пред него процепът се разтваряше в тъмно пространство. Самият той стоеше на тясна издатина на почти трийсет метра височина в стената на куполообразна кухина. Отгоре се лееше вода и се спускаше към основата, далеч под краката му, изпълвайки пещерата с екот. Милиард блещукащи светлинки — отражения от перестите гипсови кристали — изпълваха пещерата като светулки.