Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Започна да нараства броят на фетишите, както и на странните изображения и рисунки, надраскани върху скалите. Пред него — колко близо или колко далеч той още не знаеше — се намираше жилищното пространство на убиеца. Беше сигурен, че ще открие Кори там. Жива или мъртва.

При всичките си предишни разследвания Пендъргаст се бе старал с всички сили да разгадае и да очаква мислите и действията на противника си. В този случай психологията на убиеца бе толкова далеч от камбанообразната крива — защото дори убийците си имат своя камбанообразна крива — че подобно очакване бе невъзможно. Тук, в тази пещера, той щеше да се сблъска с най-дълбоката престъпна мистерия в своя живот.

И това наистина бе противно чувство.

Хейзън затича по разширяващия се склон на тунела в опит да настигне Лефти и кучетата. Чуваше тежкото дишане на Раскович зад гърба си, а още по-назад — глухите стъпки и подрънкването на снаряжението на останалите. А отпред кънтеше ужасният рев на кучетата. Всички претенции за скритост бяха отдавна забравени: лаенето се чуваше може би от километри. Пещерата бе много по-голяма, отколкото някой си бе представял. Спиртоварната се намираше на поне четвърт миля зад гърба им — трудно бе да се повярва, че кучетата бяха отмъкнали Лефти толкова далеч.

Миг по-късно, сякаш в отговор на тази мисъл, Лефти най-сетне се появи в полезрението му — стиснал здраво поводите в ръкавицата си, той говореше нещо гневно. Най-сетне бе накарал животните да спрат.

Хейзън намали темпото, благодарен за възможността да си поеме дъх. Раскович се появи до него, пуфтейки.

— Лефти, задръж за малко — промърмори мрачно Хейзън. — Да ни настигнат останалите.

Беше твърде късно. От прохода пред него се чу неочакван взрив от истеричен лай.

— Какво става? — извика Хейзън.

— Там има нещо! — отговори също с вик Лефти.

Кучетата вече бяха обезумели, мятаха се и ръмжаха и отново повлякоха протестиращия Лефти в тунела.

— По дяволите, Лефти, задръж ги! — изрева Хейзън, като тичаше напред.

— Стига си ми се зъбил! Върни ме на повърхността и тогава ми прави забележки. Ако още не си разбрал, тук, долу, не ми харесва. И тези кучета не ми харесват. Щурм! Дранг! Клекни!

Кучетата лаеха и ръмжаха ужасно, а ехото допълнително изкривяваше звука и го превръщаше в наистина адски. Лефти дръпна веригата с все сили и едно от кучетата се завъртя, озъбено диво. Водачът се сви назад и едва не изтърва повода. Хейзън видя, че Лефти е изплашен. Примамката на пътеката вече бе твърде силна — ако тези зверове докопаха Макфелти, като нищо щяха да му видят сметката.

А това щеше да бъде катастрофа.

Той усили крачка, за да ги настигне. Раскович се движеше близо до него.

— Лефти — извика — ако не можеш да овладееш тези псета, то тогава ми помогни да ги застрелям.

— Те са щатска собственост…

Хейзън видя през очилата си как светлочервените образи, се спуснаха към един завой и изведнъж изчезнаха от полезрението му. След миг се чу вик. Обезумелият лай се вдигна с няколко тона: дълбоки, гърлени звуци, които завършваха с висок вой.

— Шерифе, точно отпред! — долетя гласът на останалия без дъх Лефти. — Господи, там нещо се движи…!

Нещо ли! За какво говореше Лефти? Хейзън взе завоя, пое през носа и през устата си влажния въздух на пещерата и се опита да се ориентира. И тогава спря изведнъж наместо.

Лефти и кучетата бяха изчезнали в същинска гора от варовикови колони. По стените се спускаха подобни на завеси странни образувания с тежки гънки. Накъдето и да погледнеше, се виждаха само отвори на тунели, процепи, зеещи дупки. Чуваше яростния лай, който отекваше в странната каменна гора, ала звукът бе тъй изкривен, че нямаше представа откъде идеше.

— Лефти!

Собственият му глас отекна в пещерата и мина цяла вечност, докато стихне. Облегна се задъхан на една строшена колона — чудеше се накъде да поемат оттук нататък.

Раскович спря до него също тъй задъхан. Хейзън забеляза в очите му зараждащата се паника.

— Къде изчезнаха?

Хейзън поклати глава. Акустиката бе дяволска.

Шерифът отново закрачи напред през лабиринта от колони, краката му шляпаха в плитка вода — стремеше се да следва посоката, от която лаят се чуваше най-силно. Раскович се държеше близо до него. Лаят сега се чуваше по-отдалеко, сякаш бяха навлезли в далечен тунел; ала въпреки това звукът се бе извисил с още няколко истерични тона.

И тогава той се промени изведнъж. Лаят на едно от животните се превърна в звук на свирещите при рязко натискане на спирачките гуми. Далечният писък се смеси с друг звук: нисък, гърлен, гневен.