Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

— Макфелти е изчезнал два дни преди убийството на Суег. Мисля, че тогава е минал в нелегалност. Както Ханк посочи, невъзможно е човек да влезе и да излезе незабелязан от Медисин Крийк: без хората да го забележат, без аз да го забележа. Криел се е през цялото време в Пещерите Краус и е излизал нощем, за да свърши мръсната си работа.

Последва дълга пауза — никой не искаше да говори. Най-накрая Фиск се прокашля и рече:

— Първокласна работа, шерифе. Какъв е следващият ход?

Хейзън се изправи, изражението му бе решително.

— Градът е пълен с полиция и журналисти. Можете да бъдете сигурни, че Макфелти продължава да се спотайва в тези пещери и изчаква затишие, за да избяга. След като вече е свършил работата си.

— И?

— Ние ще влезем там и ще заловим негодника.

— Кога?

— Сега. — Обърна се към Ларсен. — Организирай конферентна връзка с главното управление на полицията в Додж. Бих искал началникът Ърни Уейз да участва лично. Необходим ни е добре въоръжен екип и то веднага. Трябват ни кучета, този път — добри кучета. Аз ще ида в съда и ще взема заповед за обиск от съдия Андерсън.

— Сигурен ли си, че Макфелти е още там, в пещерите? — попита Фиск.

— Не — отвърна Хейзън, — не съм сигурен. Но в най-лошия случай там ще има доказателства. Но не искам да рискувам.

Този тип е опасен. Може и да е вършел работа за Лавъндър, но се е забавлявал прекалено много — а това ме плаши ужасно. Нека да не допускаме грешката да го подценяваме.

Той погледна през прозореца към притъмняващия хоризонт и засилващия се вятър.

— Трябва да действаме. Нашият човек може да използва прикритието на бурята и да избяга.

Хейзън погледна часовника си, след което отново обходи с очи стаята.

— Влизаме тази вечер в десет и този път — яко.

Тъмнината бе пълна, абсолютна. Кори лежеше на влажната скала, мокра до кости, и цялото й тяло трепереше от ужас и студ. Недалеч от себе си го чуваше да се движи, да си говори напевно под носа, да издава ужасни гърлени звуци, понякога — да гука, понякога да се смее тихичко, като на някаква своя си шега.

Съзнанието й бе преминало през стадия на невярата и чистия ужас, за да изпадне сега в пълно ледено вцепенение. Убиецът я бе хванал. То — а тя предполагаше, че бе той — я бе вързал, бе я метнал на рамо, грубо, като чувал с картофи, и я бе понесъл през лабиринт от проходи. Понякога се изкачваше, понякога слизаше, а понякога прецапваше подземни потоци — и това продължи сякаш цяла вечност.

И през цялото време — в тъмнина, винаги в мрака. Изглежда той самият се придвижваше или интуитивно, или по памет.

Ръцете му бяха хлъзгави и лепкави, ала силни като стоманени въжета, които заплашваха да я смачкат. Тя пищя, моли се, плака, но протестите й бяха посрещани с мълчание. И ето, че най-сетне бяха стигнали до това място — с неговата невъобразима воня — и той я бе хвърлил на каменния под. Там мазолестият крак я изрита в един ъгъл, където лежеше сега — замаяна, в болки, кървяща. Вонята — същата, която преди беше слаба и неопределима — тук бе ужасна, всепроникваща и всепоглъщаща.

Не бе възможно да прецени колко време лежеше така — вдървена, без да може да мисли. Но сетивата й постепенно започнаха да се възвръщат. Първоначалната парализа от ужаса охлабваше хватката си, макар и едва-едва. Лежеше неподвижна, опитвайки се да мисли. Намираше се в дъното на пещера — пещера, далеч по-голяма, отколкото би могъл да допусне човек. Никой нямаше да я намери тук и да я спаси…

Опита се да пребори паниката, която тази мисъл предизвика. Ако никой нямаше да я спаси, значи трябваше да се спаси сама.

Стисна силно очи заради мрака и се вслуша. Той бе зает с нещо някъде наблизо, гласът му клокочеше като че правеше гаргара, напяваше си нещо неразбираемо.

Дали бе поне човек…?

Би трябвало да е човек. Имаше човешки крак — макар и тъй мазолест, сякаш бе парче необработена животинска кожа. И говореше, или поне издаваше звуци — с висок, бебешки глас.

Но ако беше човек, то той не приличаше на никой друг човек на земята.

Изведнъж почувства, че бе приближил. Чу изсумтяване. Замръзна от ужас, зачака. Една ръка я сграбчи грубо, изправи я на крака, разтърси я.

— Мъх?

Тя изплака:

— Остави ме на мира.

Ново разтърсване, този път по-силно.

— У-у-у — изви се високият, детски глас.

Тя се опита да се измъкне, но той само изсумтя и я просна на земята.

— Спри… спри…