Дъглас Престън - Колелото на мрака

Констанс кимна.

— Имаш ли някакви напътствия към мен?

— Почивай. Медитирай. Довърши започнатото обучение. — Той направи пауза. — Донякъде се съмнявам, че никой тук не знае какво е Агозиен — все някой е надзърнал. Такава е човешката природа — дори тук, сред тези монаси. Изключително би ми помогнало, ако знаех какво представлява.

— Ще направя каквото мога.

— Отлично. Знам, че мога да разчитам на дискретността ти. — Пендъргаст се поколеба, след което се обърна към нея: — Констанс, има нещо, което трябва да те помоля.

При вида на изражението му очите й се разшириха, но когато заговори, гласът й остана спокоен.

— Да?

— Никога не си говорила за пътуването си към „Фийвършам“. В някакъв момент може би ще имаш нужда да го направиш. Когато се присъединиш към мен… ако си готова… — Гласът му отново секна в нетипично объркване и нерешителност.

Констанс отвърна очи.

— Вече изминаха седмици — продължи той, — откакто не сме разговаряли какво е станало. Но рано или късно…

Тя рязко се обърна към него.

— Не! — отсече кратко. — Не. — Замълча за момент, овладявайки се. — Искам да ми обещаеш нещо: никога повече не споменавай него или… „Фийвършам“ в мое присъствие.

Пендъргаст остана неподвижен, като я наблюдаваше внимателно. Бе явно, че прелъстяването от брат му Диоген я е наранило дори по-дълбоко, отколкото си беше давал сметка. Най-сетне той леко кимна.

— Обещавам.

После, като пусна ръцете й, той я целуна по двете бузи. Взе поводите, метна се на седлото, смушка коня, премина през външната порта и пое надолу към виещата се пътека.

Дълбоко в недрата на манастира Гсалриг Чонг, в една гола килия, Констанс Грийн седеше в поза лотос със затворени очи и визуализираше изключително сложно завързаната копринена нишка, която лежеше на възглавничка пред нея. Церинг беше зад гърба й в мъждивата светлина, тя усещаше присъствието му само по ниското бучене на гласа му, който напяваше монотонно на тибетски. Беше се захванала с интензивно изучаване на езика от почти осем седмици и сега го говореше почти гладко, като използваше скромен речник, наред с няколко фрази и идиома.

— Виж възела в ума си — дойде ниският хипнотизиращ глас на нейния учител.

По силата на волята възелът можеше да се материализира на около метър пред затворените й очи, излъчващ светлина. Това, че тя седеше на голия, студен под, изчезна от съзнанието й.

— Направи го отчетлив. Направи го стабилен.

Възелът дойде на фокус рязко, като се люлееше леко и ставаше неясен, когато вниманието й се разколебаваше, но винаги се връщаше на фокус.

— Умът ти е като езеро по здрач — каза учителят. — Неподвижно, спокойно и чисто.

Странно усещане да е тук, но и в същото време да я няма, обхвана Констанс. Възелът, който бе избрала да визуализира, продължи да стои пред нея. Беше със средна сложност, завързан преди триста години от един велик учител. Познаваха го под името „Двойната роза“.

— Увеличи образа на възела в ума си.

Беше труден баланс на стягане и отпускане. Ако се концентрираше прекалено силно върху яснотата и устойчивостта, образът започваше да се разпада и нахълтваха други мисли; ако отпуснеше прекалено много, образът избледняваше в мъглявината на съзнанието й. Съществуваше идеална балансираща позиция; и постепенно, съвсем постепенно, тя я постигна.

— Сега разгледай образа на възела, който създаде в ума си. Огледай го от всички страни: отгоре, отстрани.

Блестящите меко намотки от коприна останаха устойчиви пред духовния й взор, донасяйки й тиха радост, внимание, каквото никога преди не бе изпитвала. И тогава гласът на учителя й се изгуби напълно и единственото, което остана, бе самият възел. Времето изчезна. Пространството изчезна. Остана единствено възелът.

— Развържи го.

Това бе най-трудната част, изискваща огромна концентрация — да успее да проследи усукванията на възела, след което мислено да го развърже.

Времето течеше; биха могли да са десет секунди или десет часа.

Една ласкава ръка докосна рамото й и очите й се отвориха. Церинг стоеше пред нея с прехвърлена около ръката роба.

— Колко трая? — попита тя на английски.

— Пет часа.

Констанс се изправи и усети краката си толкова несигурни, че едва бе в състояние да върви. Той я хвана за ръката и й помогна да се стабилизира.

— Добре се учиш — каза той. — Не се възгордявай от това.

Тя кимна.

— Благодаря.

Тръгнаха по древен коридор и завиха на ъгъла. Напред пред тях се чу слабият звук на молитвените колела, отразен в каменните стени.