Дъглас Престън - Колелото на мрака

Втори ъгъл. Тя се почувства освежена, чиста, будна.

— Какво задвижва тези молитвени колела? — попита тя. — Никога не спират да се въртят.

— Под манастира има поток — изворът на река Цангпо. Водата минава по колелата и задвижва механизмите.

— Находчиво.

Минаха покрай стената със скърцащи и тракащи месингови колела. Констанс видя зад тях гора от движещи се месингови пръти и дървени механизми.

Оставиха ги зад себе си и влязоха в един от външните коридори. Напред се показа един от далечните павилиони на манастира, правоъгълните колони рамкираха трите високи върха. Двамата влязоха в павилиона и Констанс вдиша чистия високопланински въздух. Церинг й посочи стол и тя седна. Той седна до нея. В продължение на пет минути гледаха потъмняващите върхове в мълчание.

— Медитацията, която изучаваш, е много мощна. Някой ден може да излезеш от медитация и да откриеш възела… развързан.

Констанс не каза нищо.

— Някои хора могат да влияят върху физическия свят единствено с мисъл, да създават неща от мисълта си. Съществува една история за монах, който медитирал толкова дълго върху роза, че когато отворил очи, на пода имало роза. Това е много опасно. Има хора, които с достатъчно умение и медитация могат да създават неща… по-различни от рози. Това не е желателно и е сериозно отклонение от будисткото учение.

Тя кимна че разбира, без да вярва и на дума от казаното.

Устните на Церинг се разтегнаха в усмивка.

— Скептична си. Това е много хубаво. Независимо дали вярваш или не, избирай внимателно образите, върху които медитираш.

— Ще го направя — каза Констанс.

— И запомни: макар да имаме много „демони“, повечето не са зли. Те са привързаности, които трябва да превъзмогнеш, за да постигнеш просветление.

Поредна продължителна тишина.

— Имаш ли въпроси?

Тя не каза нищо известно време, спомняйки си прощалната молба на Пендъргаст.

— Кажи ми, защо има вътрешен манастир?

Церинг не отговори веднага.

— Вътрешният манастир е най-старият в Тибет, построен тук, в отдалечените планини, от група скитащи монаси от Индия.

— За да запази Агозиена ли е бил построен?

Монахът я погледна сърдито.

— За това не бива да се говори.

— Настойникът ми замина оттук, за да го търси. По молба на манастира. Може би аз също мога да помогна по някакъв начин.

Старият мъж погледна настрана и хладността в очите му нямаше нищо общо с пейзажа извън павилиона.

— Агозиенът е пренесен тук от Индия. Донесен далеч в планините, където да не бъде застрашен. Построили вътрешния манастир, за да го защитават и пазят. После, доста по-късно, около вътрешния храм бил изграден външен.

— Тук има нещо, което не разбирам. Ако Агозиенът е толкова опасен, защо просто не е бил унищожен?

Монахът мълча дълго. Най-накрая каза тихо:

— Защото има важна цел за в бъдеще.

— Каква цел?

Но нейният учител остана тих.

Джипът се появи, накланяйки се силно на завоя на хълма, задруса се през серия огромни, пълни с кал дупки и се спусна на един широк, мръсен път към град Кианг във влажна долина, недалеч от тибетско-китайската граница. Сив дъждец падаше от небето в плащаница от кафяв пушек, който бълваха група комини отвъд калната река. Двата бряга бяха осеяни с боклук.

Шофьорът на джипа отмина един претоварен камион, натискайки бясно клаксона. Сви покрай друг камион на една задънена улица, зави на няколко стъпки от ръба на крайпътната канара и започна да се спуска към града.

— Към железопътната гара — обърна се Пендъргаст към шофьора на мандарински.

— Уей, уей, ксян ченг!

Джипът отмина пешеходци, колоездачи, мъж в каруца с два вола. Шофьорът със скърцане спря, докато навлизаха в трафика на кръговото движение, напредвайки сантиметър по сантиметър, като постоянно натискаше клаксона. Изгорели газове и истинска симфония от клаксони изпълваха въздуха. Чистачките на предното стъкло се движеха напред-назад, като нашарваха на черти мръсотията, която покриваше джипа, а анемичният дъжд успяваше единствено да я размаже.

След кръговото движение широкият булевард завърши до ниска циментова постройка. Шофьорът рязко спря пред нея:

— Пристигнахме.

Пендъргаст излезе и разтвори чадъра си. Въздухът миришеше на сяра и бензинови изпарения. Той влезе в сградата и си проправи път между тълпите от хора, които се блъскаха и викаха, помъкнали огромни сакове и кошове на колела. Някои носеха живи кокошки и патици с вързани крака, а един дори буташе едно будещо съжаление с мръсотията си прасе, вързано в стара количка за пазаруване.