Дъглас Престън - Колелото на мрака

— Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.

Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.

— Не мога — отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.

— Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.

— Не ме разбрахте. Не мога да ви кажа, защото ние не знаем какво е .

Пендъргаст се намръщи.

— Как е възможно?

— Агозиенът е бил запечатан в дървена кутия още преди да бъде получен за съхранение от нашия манастир преди хиляда години. Никога не сме я отваряли — това е строго забранено. Кутията се е предавала от Ринпоче на Ринпоче винаги запечатана.

— Що за кутия е?

Монахът показа с ръце размерите — приблизително петнайсет на петнайсет на сто и двайсет сантиметра.

— Необикновена форма. Какво според вас може да се сложи в кутия с такава форма?

— Вероятно нещо дълго и тънко. Жезъл или меч. Свитък или навита на руло картина. Серия печати може би, или въжета със свещени възли.

— А какво означава това име: Агозиен?

Монахът се поколеба:

— Мрак.

— Защо отварянето на кутията е било забранено?

— Основателят на манастира, първият Раланг Ринпоче, я получил от един свят човек от изток, от Индия. Светият човек бил изгравирал отстрани на кутията текст, който съдържа предупреждението. Имам тук копие от текста, което ще преведа. — Той извади малък свитък, изписан с тибетски букви, отдалечи го с треперещи ръце от очите си и издекламира:

— „Дхармата“ — каза Пендъргаст — се отнася до учението на Буда, нали?

— В този контекст предполага нещо дори по-голямо — целия свят.

— Неясно и тревожно.

— Точно толкова енигматично е и на тибетски. Но използваните думи са много силни. Предупреждението е сериозно, господин Пендъргаст — много сериозно.

Пендъргаст се замисли над думите му.

— Как би могъл един външен човек да разполага с достатъчно информация за тази кутия, за да я открадне? Прекарах преди време цяла година тук и никога не съм чувал за нея.

— Това е голяма загадка. Със сигурност никой от монасите ни не е казал и дума. Страхопочитанието ни пред този предмет е огромно и никога не говорим за него, дори помежду си.

— Този човек, Амброуз, е могъл да загребе скъпоценности на стойност милиони долари само с едната си ръка. Всеки обикновен крадец щеше да вземе първо златото и бижутата.

— Може би — рече монахът след известно мълчание — той не е обикновен крадец. Злато, скъпоценности… Вие говорите за земни богатства. Преходни съкровища. Агозиенът…

— Да? — подкани го Пендъргаст.

Но старият свещеник просто разпери ръце и отвърна на погледа му с трескави очи.

Черното було на нощта тъкмо бе започнало да се повдига, когато Пендъргаст пое през обкованите в желязо врати на вътрешната манастирска порта. Нататък, отвъд външната стена, се извисяваше грамадата на Анапурна с остри лилави очертания, издигащи се от стопяващия се мрак. Той изчака в покрития с камъни двор, докато един от монасите безмълвно доведе коня му. Мразовитият предутринен въздух беше натежал от роса и уханието на диви рози. Натовари дисагите на гърба на животното, провери седлото и нагласи стремената.

Констанс Грийн наблюдаваше безмълвно последните приготовления на агента от ФБР. Беше облечена с монашеска роба с убит цвят на шафран и ако не бяха изящните й черти и разпиляната кестенява коса, почти можеше да мине за един от обитателите на манастира.

— Съжалявам, че се налага да те оставя така рано, Констанс. Трябва да поема по следата, преди да е изстинала.

— Наистина ли нямат представа какво е?

Пендъргаст поклати глава.

— Освен за формата и името му, никаква.

— Мрак… — промълви тя и вдигна към него разтревожени очи. — Колко дълго ще отсъстваш?

— Трудната част вече е извършена. Знам името на крадеца и как изглежда той. Сега трябва единствено да го хвана. Възстановяването на предмета би трябвало да е работа за седмица, най-много две. Проста задача. След две седмици ти ще си приключила с обучението си и ще можеш да се присъединиш към мен отново, за да завършим нашето пътешествие из Европа.

— Бъди предпазлив, Алойзиъс.

Пендъргаст се усмихна тънко.

— Този мъж може и да е със съмнителен морал, но не ми прилича на убиец. Би трябвало рискът да е минимален. Това е обикновено престъпление, но с един объркващ аспект: защо е взел Агозиена и е оставил цялото това съкровище непокътнато. Както изглежда, не е имал отдавнашен интерес към тибетската култура. Това предполага, че Агозиенът е нещо изключително ценно и важно — или че по някакъв начин е наистина изключителен.