Дъглас Престън - Колелото на мрака

Скоро останалата част от света щеше да усети онова, което той усещаше.

Той седна спокойно, пулсът му и душевното му безпокойство се уталожиха. Накрая с внимание, което бе едновременно възхитително и вбесяващо, той позволи на главата си да се изправи и на очите си — да погледнат безпределното чудо и тайна на Агозиена.

Но дори когато го стори, нещо нахълта в личния му свят. Необясним мраз накара крайниците му да затреперят под копринените одежди. Осъзна, че в стаята се надига смрад — миризма на мухъл и гъсти гори, потискайки напълно мекото благоухание на маслени свещи. Безпокойство прогони чувството му на очакване и желание. Беше сякаш… но не, не бе възможно…

С внезапно предчувствие той се обърна да погледне зад рамото си. И за негов ужас и смайване, то стоеше там — не наведено, да търси врага си, а по-скоро спускайки се върху него с почти осезаеми глад и желание. Той бързо се изправи на крака с бълбукащ вик, падна върху една малка масичка и се срути на пода, но вече усещаше, че живата му субстанция, изсмукана от него, бива издърпана в черна и съвършена празнота, от която няма връщане…

Скоро в „Пеншърст“ спокойствието се възцари отново. Гърлените викове и звуци на борба се стопиха в димния, натежал от сол въздух. Мина една минута, после втора. Тогава входната врата към апартамента бе отворена с шперц. Специален агент Пендъргаст пристъпи вътре. Той спря в антрето и огледа сцената на опустошение с бледи очи. После, като стъпваше по купчините разрушени предмети на изкуството с прецизността на котка, мина в салона. Скот Блекбърн се бе проснал на килима неподвижен, със съсухрени и изкривени под странни ъгли крайници, сякаш кости, сухожилия и вътрешности — всичко бе изсмукано от него, и бе останала само отпусната, празна торба от кожа. Пендъргаст му хвърли бегъл поглед.

Прекрачи тялото и се приближи до Агозиена. Като се стараеше да не гледа, той протегна ръка, сякаш към отровна змия. Остави копринения саван да падне върху картината, опипа внимателно краищата, за да се увери, че всеки милиметър е покрит. И чак тогава я обърна към себе си, откачи я от златната й кукичка, грижливо я нави и я пъхна под мишница. След което се измъкна бързо и безшумно от апартамента.

Патрик Кемпър, шеф по сигурността на „Британия“, стоеше на мостика и гледаше Кабът Тауър, кацнала на стръмнината на входа към пристанището на Сейнт Джонс, покрай която се плъзнаха. Чу се глух звук от витла, когато един чопър за медицинска евакуация излетя от бака, натоварен с няколко ранени пътници. Полетите на медицинските хеликоптери започнаха веднага, след като бурята бе утихнала и корабът бе влязъл в бреговия им обхват. Звукът на витлата промени тембъра си при издигането на хеликоптера, временно пресичайки гледката на мостика; машината се завъртя и изчезна в далечината. Бордът на кораба приличаше на военна зона — и Кемпър се чувстваше като войник, който се връща от фронта.

Огромният кораб мина през пролива и продължи да забавя. Льосюр и лоцманът на пристанище Сейнт Джонс се мъчеха да запазят контрола над тромавия съд: лишена от своите кърмови електродвигатели, „Британия“ имаше маневреността на плаващ труп на кит. Единственото котвено място на Сейнт Джонс, способно да ги приеме, бе в контейнерния порт и когато два помагащи влекача избутаха кораба надясно, дългата, набраздена с ръжда платформа се показа, заобиколена от група гигантски контейнерни кранове. Котвеното място бързо бе освободено от голям танкер, който сега бе спуснал котва в пристанището.

Когато „Британия“ продължи да обръща към котвеното място, Кемпър видя, че кеят напомня на сцена от филм за катастрофа. Имаше дузина линейки, пожарни, ванове на моргата и полицейски коли, готови да поемат мъртвите и ранените, море от бляскащи светлини и далечни сирени.

Кемпър бе изтощен до крайност. Главата му бумтеше и погледът му бе замъглен от недоспиването и безкрайния стрес. Сега, когато дойде краят на изпитанието им, той се замисли за ужасните последици: неизбежното съдебното разследване, свидетелските показания, съдебните процеси, безмилостните медии, срама и обвиненията. Първо щяха да са обвиненията. Знаеше много добре, че той, като шеф по сигурността, заедно с Льосюр, който бе един от най-разбраните хора, с които Кемпър изобщо бе работил, щяха да понесат главния удар. Щеше да е истински късмет, ако се отърват от криминални обвинения, особено Льосюр. Кътър бе оцелял и със сигурност щеше да е от враговете им.