Дъглас Престън - Колелото на мрака

Нямаше да им хареса, Льосюр беше сигурен. Но Корпорацията трябваше да направи някакъв законен запис на хората, слезли от кораба, за да отсее ранените и здравите от изчезналите. Корпорацията искаше фотограф — така му бяха казали, — защото не желаеше по-късно да бъде съдена от здрави пътници за контузии. Всичко това, което се бе случило, беше за пари — на първо, на последно място и винаги.

Бариерата бе вдигната и тъмният поток от пътници потече надолу като опърпана опашка от бежанци. Човек не можеше да ги познае: първият, който слезе бе як мъжага с мръсен смокинг, който се буташе покрай една жена с деца. На рампата започна да крещи и безветреният въздух отнесе гласа му до носа на кораба.

— По дяволите, искам да говоря с шефа тук! Няма да позволя да ме снимат като някакъв престъпник!

Той разблъска тълпата, която се бе струпала на входа, но хамалите и морската полиция, извикани да помагат, не изглеждаха трогнати. Те му препречиха пътя и когато той се опъна, му закопчаха белезници и го отведоха настрана.

— Свалете си ръцете от мен! — изкрещя мъжът. — Как смеете! Управлявам петдесет и пет милиарда застрахователен фонд в Ню Йорк! Това да не ви е комунистическа Русия?!

Сцената обаче оказа благотворен ефект върху останалите.

Льосюр с усилие се абстрахира от гласовете и врявата отвън. Разбираше защо са разстроени и им съчувстваше, но това бе най-бързият начин да излязат от кораба. Освен това трябваше да бъде открит побърканият сериен убиец.

Кемпър застана до него и се наведе да огледа оттичащия се поток от хора. Изглеждаха изтощени и достойни за съжаление.

Мислите на Льосюр се върнаха към съдебните изслушвания, които предстояха. Запита се как ще обясни странното… нещо , което бе видял да напада Мейсън. Приличаше на демонично същество. Откакто се бе случило, той бе прекарал поредицата от събития през съзнанието си дузина пъти, и все още нямаше и най-отдалечено понятие какво, по дяволите, бе видял тогава. Какво щеше да каже? „Видях един призрак, който превзе Мейсън.“ Без значение как щеше да се изрази, те щяха да си мислят, че е уклончив или че се е побъркал, или пък нещо още по-лошо. Не, никога нямаше да каже истината за онова, което бе наблюдавал. Никога. Вместо това щеше да каже, че Мейсън е получила някаква криза, епилептичен припадък, може би, и да пропусне останалото. Да остави на съдебните медици да разберат какво се е случило на смаленото й, изпразнено тяло.

Той въздъхна, гледайки безкрайната върволица от хора, които се тътреха в дъжда. В момента съвсем не изглеждаха високи и важни.

Мислите му не преставаха да се връщат към онова, което беше видял. А може би изобщо не го бе видял; може би е имало прашинка, хваната от камерата, увеличена сто пъти, разлюляна от вибрациите на корабните двигатели. Стресът и изтощението го бяха накарали да види нещо, което изобщо не е било там.

Да, така беше. Така трябва да е било.

Но след това се сети какво бяха открили на мостика: странното, празно като чувал тяло на капитан Мейсън, отпуснато на пода, с разкривени крайници…

Той бе откъснат от мислите си при приближаването на позната фигура: представителен мъж с бастун и бял карамфил на ревера. Льосюр усети, че стомахът му се обръща: беше Йън Елиът, главният директор на „Норд Стар“. Несъмнено мъжът бе долетят да контролира лично публичната му екзекуция. До него Кемпър издаде лек, задавен звук. Льосюр преглътна — щеше да е дори по-грозно, отколкото си го беше представял.

— Капитан Льосюр?

Льосюр замръзна.

— Сър.

— Исках да ви поздравя.

Това бе толкова неочаквано, че за момент Льосюр не разбра какво чуват ушите му. Може би беше халюцинация? Господ знаеше, че се бе уморил вече да вижда разни неща.

— Сър? — попита той.

— Благодарение на вашата смелост, корабоплавателни умения и благоразумие, „Британия“ е все още на вода. Още не знам цялата история, но от онова, което научих, нещата са можели да се развият съвсем различно. Исках да дойда и лично да ви благодаря. — И той протегна ръката си.

Льосюр я пое, все още изпитвайки чувство на нереалност.

— Оставям ви да довършите работата си тук, но след това бих искал да ме запознаете с подробностите.

— Разбира се, сър.

— Както и въпросът с „Британия“.

— Въпросът? Не съм сигурен, че разбирам.

— Ами, след като корабът бъде ремонтиран и възстановен, ще се нуждае от капитан, нали така? — И като му отправи лека усмивка, Елиът се обърна и се отдалечи.