Дъглас Престън - Колелото на мрака

Кого залъгваха? Никой не можеше да се спаси — никой.

„Моля те, Господи, нека само да свърши бързо.“

В този момент очите му забелязаха движение върху мониторите на локалната телевизионна система. Мейсън също беше видяла скалите. Беше се навела напред нетърпеливо, сякаш подтикваше кораба напред със самата сила на волята си, жадуваща да го вкара във водния му гроб. Но тогава се случи нещо странно: тя подскочи и се обърна, загледана в нещо, което бе вън от обсега на мониторите. После се дръпна назад, отдалечи се от румпела, а върху лицето й се изписа върховен ужас. Движението й я извади от обсега на камерата и в продължение на един момент не се случи нищо. После се чу странно пропукване на статично електричество върху екрана, почти като облак дим, който пресече образа в посоката, в която бе отстъпила Мейсън. Льосюр удари монитора, предполагайки, че във видеовръзката има проблем. Но радиослушалките му, настроени на честотите на мостика, предадоха смразяващ писък. Беше на Мейсън. Тя се появи отново, като залитна напред. Облакът — то беше наистина като пушек — се уви около нея и тя го вдишваше и издишваше, като забиваше нокти в гърдите си, в гърлото. Фуражката се изхлузи от главата й и косата й се разпиля в безпорядък, мятайки се напред-назад. Крайниците й се извиха в странни, конвулсивни спазми, сякаш се бореше със собственото си тяло. С тръпка на ужас Льосюр си помисли, че прилича на марионетка, бореща се срещу направляващ я кукловод. Като продължи да се гърчи със същите конвулсивни движения, Мейсън се приближи към контролния панел. Обвитите й в пушек крайници се тресяха. Тогава Льосюр видя протегнатата й напред ръка — противно на волята й, както си личеше — как натиска един бутон. Облакът изглежда бе потънал по-дълбоко в нея, спускайки се надолу през гърлото й, докато тя дращеше във въздуха с агонизиращи ръце и крака. После падна на колене, в карикатурна поза за молитва; падна с вик на пода, вън от обсега на камерата.

В продължение на секунда Льосюр стоеше без да помръдва, забил очи в екрана, поразен и невярващ. После взе радиостанцията, настроена на честотите на гардовете, позиционирани извън мостика.

— Льосюр към охраната на мостика: какво, по дяволите, става там?

— Не знам, сър — дойде отговорът. — Но код три беше отменен. И секретните ключалки към мостика току-що се отключиха.

— Какво чакате тогава, мамка му? — изкрещя той. — Влезте вътре и обърнете ляво на борд, ляво на борд, кучи сине, веднага, веднага, веднага .

Емили Далбърг бе напуснала помощния мостик и както й бе наредено, се връщаше в каютата си. Корабът продължаваше напред с пълна скорост. Тя се спусна по стъпалата до Палуба 9 и тръгна по коридора, но не се сдържа и се приближи към балкона, който гледаше от най-високото ниво на Атриума.

Тя спря, поразена от гледката, която срещнаха очите й. Водата се беше оттекла към най-ниските палуби, оставяйки хаос от просмукани с вода и изпочупени мебели, водорасли, дървени плотове, скъсани килими, счупени стъкла и тук-там — по някое неподвижно тяло. Мястото смърдеше на морска вода.

Емили Далбърг знаеше, че трябва да се прибере в каютата си и да се приготви за сблъсъка. Беше чула разговорите на помощния мостик, както и съобщението по радиоуредбата. Но си помисли, че каютата й тук, на Палуба 9, може и да не е подходящото място за това. Хрумна й, че ще е по-добре да е на някоя по-ниска открита палуба, близо до кърмата, където ще е по-далече от точката на удара и може би ще може да скочи в морето по-късно. Това беше, разбира се, трогателна надежда, но най-малкото рискът й изглеждаше по-малък, отколкото в каюта на сто и двайсет стъпки над водата.

Тя се спусна по стъпалата надолу, после мина през свода и започна да си проправя път към кърмата между мокрите останки, разхвърляни по пода на Големия Атриум. Изисканите тапети на ресторанта „Кингс Армс“ бяха изцапани и потъмнели и линията с кафявите водорасли показваше до каква височина се беше качила водата. Тя мина покрай събореното пиано, когато забеляза да се подава изпод него единия му счупен крак.

С изпокрилите се по каютите си пътници корабът изглеждаше странно пуст и призрачен. Наблизо се чу звук — сподавено ридание, — и когато се обърна, тя видя измокрено до кости момче на може би единадесет години, без риза, което пълзеше сред разпилените боклуци. Сърцето й се изпълни с жал.

Тя отиде при него.

— Здравей, млади момко — опита се тя гласът й да звучи спокойно, ако това изобщо бе възможно.