Дъглас Престън - Колелото на мрака

Пендъргаст не отговори веднага.

— Те са извикани с определена цел. Но веднъж призовани, имат склонност да се отклоняват и да се поддават на собствените си прищевки. Това е една от причините, поради които могат да бъдат много, много опасни, ако се използват безотговорно. Това е нещо, което можеш да обърнеш в свое предимство.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Трябва ли да го изричам вместо теб, frater ? Казах ти: можеш да подчиниш тулпата на своята воля. Единственото, което трябва да сториш, е да промениш целта й .

— Не съм в положение да променям нищо. Борих се с това нещо, борих се до края на силите си — и бях победен.

Диоген се ухили.

— Как ти харесва, Алойзиъс? Толкова си свикнал всичко да ти бъде лесно, че при първия намек за трудност вдигаш ръце и се предаваш.

— Всичко онова, което ме прави уникален, бе изсмукано от мен като костен мозък от кост. Нищо не остана.

— Грешиш. Само външната черупка е отделена: това твое измислено интелектуално супер оръжие, с което се беше захванал напоследък. Сърцевината на твоето същество остава — поне засега. Ако я нямаше, ако напълно бе изчезнала, щеше да го знаеш — и двамата не бихме разговаряли в този момент.

— Какво мога да направя? Не съм в състояние да се боря повече.

— Точно това е проблемът. Гледаш го по неправилния начин: като борба. Забрави ли всичко, на което те научиха?

За момент Пендъргаст остана да седи, втренчил очи в брат си, без да разбира. После внезапно го осени:

— Ламата — на пресекулки произнесе той.

Диоген се усмихна.

— Браво.

— Как… — Пендъргаст спря, но подзе отново: — Откъде знаеш тези неща?

— Ти също ги знаеш… Просто в момента си прекалено… възбуден , за да ги видиш. А сега продължавай и недей да грешиш повече.

Пендъргаст отклони очи от брат си към райетата от златна светлина, която се стичаше през стъклата на вратата.

Пое си дълбоко въздух и изпита желание да я отвори.

Чернотата зейна и отново го обхвана. Отново се появи гладното, обгръщащо нещо: той отново усети ужасното отчуждение вътре в себе си, то си проправяше път през мислите и крайниците му, прокрадваше се в най-съкровените му чувства, осквернявайки и плячкосвайки още по-интимно и ненаситно, отколкото всичко, което някога си бе представял. Почувства се напълно, невъзможно сам, без никакво съчувствие и подкрепа — и това по някакъв начин му се видя по-лошо от всякаква болка.

Той си пое пак дъх, събирайки последните си запаси от физическа и емоционална сила. Знаеше, че ще има само един-единствен шанс; след което щеше да бъде загубен завинаги, унищожен напълно.

Като изпразни съзнанието си възможно най-пълно, той остави настрана опустошаващото нещо и си припомни уроците на ламата за желанието. Представи си себе си на едно спокойно солено езеро, точно с температурата на тялото, с неопределен цвят. Представи си как се носи по повърхността му напълно неподвижно. И тогава — това бе най-трудно от всичко — постепенно спря да се бори и съпротивлява.

„Страхуваш ли се от унищожение?“ — запита се той.

Пауза. „Не.“

„От значение ли е за теб дали ще бъдеш включен в празнотата?“

Друга пауза. „Не.“

„Искаш ли да изоставиш всичко?“

„Да.“

„Да му се отдадеш напълно?“

Още по-бърз отговор. „Да.“

„Тогава си готов.“

Крайниците му потръпнаха в дълъг спазъм, след това се отпуснаха. През цялото си духовно и физическо същество — във всеки мускул, всяка клетка — той усети колебанието на тулпата. После настъпи странен, напълно неизразим момент на застой. И тогава нещото бавно отпусна своята хватка.

В този миг Пендъргаст позволи в съзнанието му да се оформи един нов образ — ярък и неотвратим.

Сякаш от много далеч, той чу брат си да говори отново: Vale, frater! 33 33 Сбогом, братко (лат.) — Б.пр.

За момент Диоген стана отново видим. После пак тъй бързо, както се беше появил, започна да избледнява.

— Почакай — каза Пендъргаст. — Не си отивай.

— Трябва.

— Искам да разбера. Наистина ли си мъртъв?

Диоген не отговори.

— Защо го направи? Защо ми помогна?

— Не го направих заради теб — отговори Диоген. — Направих го заради детето си. — И докато се стопяваше в обгръщащата го мъгла, той му изпрати лека, загадъчна усмивка.

Констанс седеше в люлеещия се стол до краката на Пендъргаст. Десетина пъти беше вдигала и насочвала пистолета към сърцето му; и десетина пъти се бе разколебавала. Тя едва усети, когато корабът възстанови курса си внезапно, понасяйки се отново напред с висока скорост. За нея корабът бе престанал да съществува.