Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Щом настоявате — отвърна Пендъргаст, а ироничната нотка отново се промъкна в гласа му.

— Вие контролирате ситуацията, Алойзиъс. Диоген не може да дава уклончиви отговори, тъй като всъщност вие отговаряте вместо него. Готов ли сте?

— Да.

— Кажете му да ви погледне. Да се втренчи във вас.

— Не иска.

— Накарайте го. С ума си го принудете да го направи.

Последва нова пауза.

— Добре.

— Диоген, сега се обръщам към теб. Какъв е първият ти спомен за брат ти Алойзиъс?

— Той каза, че помни как рисувам.

— Какво представлява рисунката?

— Драсканица.

— На колко години си, Диоген?

— Отговаря; на шест месеца.

— Попитайте Диоген какво мисли за вас…

— Смята, че съм следващият Джаксън Полак.

Пак този ироничен тон, помисли си Глин. Клиентът определено беше много неподатлив.

— Това не е обичайна мисъл за едно шестмесечно бебе.

— Диоген ви отговаря като десетгодишно момче, д-р Краснер.

— Е, добре. Помолете го да продължи да ви гледа. Какво вижда?

— Той казва; нищо.

— Какво имате предвид? Не отговаря ли?

— Отговори. Произнесе думата „нищо“.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо“, Диоген?

— Той отвръща; „Не виждам нищо, което го няма, а нищото, което е там.“

— Моля?

— Това е цитат от Уолъс Стивънс — поясни Пендъргаст сухо. — Дори на десет, Диоген го харесваше.

— Диоген, когато казваш „нищото“, намекваш ли, че брат ти е нищожество?

— Той се смее и казва, че думите са ваши, не негови.

— Защо?

— Смее се още по-силно.

— Докога ще останеш в Рейвънскрай, Диоген?

— Казва; докато стане време да се връща на училище.

— А къде е то?

— „Свети Игнаций Лойола“ на улица „Лафайет“, Ню Орлиънс.

— Харесва ли ти в училище?

— Отвръща, че му харесва толкова, колкото на вас може да ви хареса да ви затворят в една стая с двайсет и пет умствено недоразвити и една истеричка на средна възраст.

— Кой е любимият ти предмет?

— Експериментална биология… в полеви условия.

— А сега, Алойзиъс, искам да ви помоля да зададете на Диоген три въпроса, на които трябва да отговори. Ако се наложи, го принудете. Нали помните, вие държите контрола. Готов ли сте?

— Да.

— Кое е любимото ти ядене, Диоген?

— Горчивина и жлъч.

— Искам ясен отговор.

— Това, д-р Краснер, е нещо, което никога няма да получите от Диоген — рече агентът.

— Не забравяйте, че вие сте този, който в крайна сметка отговаря на въпросите ми, Алойзиъс.

— И то извънредно търпеливо, бих могъл да добавя — каза Пендъргаст. — Правя всичко по силите си, за да разсея своето недоверие.

Глин се облегна в стола си. Не можеше да се каже, че нещата потръгват. Клиентите се опъваха, някои от тях — с цялото си същество, но не точно по този начин. Иронията беше най-мощното оръжие за противопоставяне, а той никога не бе виждал това оръжие в толкова опитни ръце. Въпреки всичко Глин потрепера от някакво подобие на гордост — Пендъргаст явно винаги упражняваше над себе си свръхконтрол, не можеше нито за миг да излезе от тази здрава хватка, да се отпусне, да свали за малко изкусната защитна маска, която поставяше между себе си и целия свят.

Глин можеше да го разбере.

— Е добре, Алойзиъс, вие все още сте в лятната къща с Диоген. Представете си, че държите зареден пистолет в ръка.

— Хубаво.

Глин се изправи малко стреснат. Краснер вече се движеше към онова, което наричаха „фаза втора“ — и то много рязко. Явно той също разбираше, че сеансът има нужда от летящ старт.

— Какъв е пистолетът?

— Това е оръжие от моята колекция, един „Сигничър Грейт“ 1911 .45 АСР от Хилтън Ям.

— Дайте му го.

— Би било извънредно неразумно да дадете пистолет на десетгодишен, не смятате ли? — Отново този ироничен, развеселен тон.

— Няма значение, направете го.

— Готово.

— Кажете му да насочи оръжието към вас и да натисне спусъка.

— Готово.

— Какво стана?

— Той се превива от смях. Не дръпна спусъка.

— А защо не?

— Казва, че е твърде рано.

— Възнамерява ли да ви убие?

— Естествено. Но иска… — Гласът му секна. Краснер натисна.

— Какво иска?

— Да си поиграе малко с мен.

— На каква игра?

— Той казва, че иска да откъсне крилете ми и да види какво ще стане. Аз съм последното му насекомо.

— Защо?

— Не знам.

— Попитайте го.

— Той се смее.

— Сграбчете го и го заставете да ви отговори.

— Предпочитам да не го докосвам.

— Сграбчете го! Направете физическото усилие. Насилете го да ви каже.