Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Тишина. Глин се наведе още по-близо към монитора.

— Намирам се на голяма зелена ливада на края на стара букова гора На отсрещния край на ливадата има лятна къща На запад се простират градини и една воденица, до която тече поточе. Ливадата достига до каменно имение, засенено от брястове.

— Кое е това място?

— Рейвънскрай. Имотът на пра-леля ми Корнелия.

— Коя година е и какъв сезон?

— 1972-а, средата на август.

— На колко години сте?

— На дванайсет.

— Вкусете въздуха отново. Какви аромати усещате?

— Прясно окосена трева, с леки нотки на божури от градината.

— А звуците?

— Козодой. Шумолене на букови листа. Далечен ромон на вода.

— Добре, много добре. А сега искам да се издигнете над земята, да полетите… Погледнете надолу. Виждате ли ливадата, къщата отгоре?

— Да.

— Издигнете се още по-високо. На триста метра А сега на четиристотин. Погледнете отново надолу. Какво виждате?

— Имението, конюшните, градините и ливадата, воденицата, развъдника за пъстърва, оранжериите, буковата гора и пиещата се до каменните порти алея. И стената, която огражда всичко това.

— А отвъд нея?

— Пътя за Хадам.

— А сега нека бъде нощ.

— Нощ е.

— А сега ден.

— Отново е ден.

— Осъзнавате ли, че сте под контрол, че всичко е само плод на съзнанието ви и не е реално?

— Да.

— През цялото време трябва да помните това. Вие се контролирате и нищо, което става, не се случва в действителност.

— Разбирам.

— Представете си своето семейство долу на ливадата. Кои са тези хора? Назовете ги по имена, моля.

— Баща ми, Линей. Майка ми, Изабела. Пра-леля ми Корнелия. Кирил, градинарят, който работи малко по-встрани…

Последва дълга пауза.

— Някой друг?

— … и брат ми. Диоген.

— На колко години е той?

— На десет.

— Какво правят всички?

— Просто си стоят, където ги поставих — сухо и иронично долетя гласът. Глин разбра, че Пендъргаст нарочно поддържа иронично отчуждение и ще продължи да го прави, до когато може.

— В такъв случай поставете ги в някаква обичайна ситуация. Нека са заети с привични за тях дейности — гладко продължи Краснер. — Какво правят в момента?

— Допиват чая си, седнали на едно одеяло сред моравата.

— Сега искам да се спуснете на земята Бавно. Идете при тях.

— Вече съм там.

— С какво по-конкретно се занимават?

— Чаят свърши и пра-леля Корнелия подава чиния с петифури. Пожелала е да й ги доставят от Ню Орлиънс.

— Хубави ли са?

— Естествено. Пра-леля Корнелия има най-високи изисквания. — Гласът на Пендъргаст бе натежал от ирония и Глин се запита що за човек е тази пра-леля Корнелия. Той се загледа в резюмето, прикрепено към папката на Пендъргаст, прелисти го и намери отговор на въпроса си. По гърба му полазиха ледени тръпки. Бързо затвори папката — точно в момента тя само го разсейваше.

— Какъв чай предпочитахте? — попита Краснер.

— Пра-леля Корнелия би приела единствено Т.Г.Типс, който поръчва от Англия.

— Добре. Сега се озърнете — преместете очи върху всеки последователно. А накрая спрете погледа си на Диоген.

Тишина.

— Как изглежда Диоген?

— Висок за възрастта си, блед, с много къса коса и очи с различен цвят. Много е слаб, а устните му са твърде алени.

— Вгледайте се в тези очи. Той наблюдава ли ви?

— Не. Извърнал е глава. Не обича да се взират в него.

— Продължавайте да го гледате. Хайде, втренчено!

Още по-продължителна тишина.

— Отместих очи.

— Не. Не преставайте да го гледате. Помнете, че вие контролирате това, което става. Продължавайте.

— Нямам желание.

— Говорете с брат си. Кажете му да стане, защото искате да разговаряте насаме.

Пауза.

— Готово.

— А сега му кажете да ви последва в лятната къща.

— Отказва.

— Не може да откаже. Вие го управлявате.

Дори на монитора Глин забеляза леката влага, избила по челото на агента. Започва се, помисли си той.

— Кажете на Диоген, че в лятната къща го чака един човек, който иска да зададе някои въпроси и на двама ви. Един лекар на име д-р Краснер. Кажете му това.

— Да. Ще дойде да говори с лекаря. Любопитен е.

— Помолете да ви извинят и тръгнете към къщата. Където ви очаквам аз.

— Добре.

Кратко мълчание.

— Стигнахте ли?

— Да.

— Чудесно. Какво виждате сега?

— Вече сме вътре. Брат ми стои там, вие — там, а аз — ето там.

— Добре. Ще останем прави. А сега ще попитам вас и брат ви за някои неща. Вие ще ми предавате неговите отговори, тъй като той не може да разговаря с мен директно.