Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Какво правят по цял ден хората тук? — смутолеви той с уста, пълна с риба.

— Моля?

Смитбак преглътна.

— Как си прекарвате времето?

Трокмортън се изкиска.

— Водя си дневник и пиша поезия. Отвреме навреме се опитвам да съм в крак с пазара. Когато времето е хубаво, обичам да се разхождам из околностите.

Смитбак кимна и набоде друго парче риба.

— А вечерите?

— Ами-и-и… в салона на първия етаж има билярдни маси, а в библиотеката може да се играе бридж или вист. Има и шах — забавно е, когато успея да си намеря партньор. Но голяма част от времето просто чета. Напоследък — главно поезия. Миналата вечер например започнах „Кентърбърийски разкази“. Наистина великолепна поема.

Смитбак кимна одобрително.

— Любимата ми част е Разказът на мелничаря.

— Струва ми се, че аз най-много обичам Пролога. Пълен е с толкова надежда за обновление, за възраждане.

Трокмортън се облегна назад в стола си и цитира началните строфи:

— „Когато с благи дъждове април/ бе мартенската жажда утолил/ и беше влял във всяка суха жила/ на пролетта живителната сила…“

Смитбак се насили да си спомни Пролога и успя да изцеди няколко стиха.

— Какво ще кажете за това: „Така се случи, че на път за там/ край Саутуерк във хана неголям/ веднъж за малко спрях да си почина…“

— „… ловейки риба, а зад гърба ми — спечена земя“. (Из „Пуста земя“ — Т.С. Елиът. — Б.пр.)

На Смитбак, който бе насочил цялото си внимание към агнешкото, му отне известно време да регистрира промяната.

— Един момент. Това не е Чосър, това е…

— „Пфу угасвай, свещице кратка!“ (Из „Макбет“ — У Шекспир. — Б.пр.) — Трокмортън се изправи вдървено, беше целият внимание.

Смитбак спря, докато се опитваше да набоде парче месо на вилицата си и усмивката замръзна на лицето му.

— Моля?

— Чухте ли нещо току що? — Трокмортън отново се заслуша, наклонил глава на една страна.

— Ами-и-и… не.

Трокмортън отново наклони глава.

— Да, ще се погрижа незабавно.

— За какво ще се погрижите?

Мъжът го погледна раздразнено.

— Не говорех на вас.

— О, съжалявам.

Трокмортън стана, попи устните си и прилежно сгъна салфетката.

— Надявам се, че ще ме извините, Едуард, но имам бизнес среща.

— Разбира се — кимна нервно Смитбак, усещайки скованата усмивка върху устните си.

— Да. — Мъжът се наведе напред и произнесе със заговорнически шепот: — Не мога да не призная, че това е ужасна отговорност. Но когато Той дойде и ни призове, кои сме ние, че да откажем?

— „Той“?…

— Господ Бог. — При тези думи той се изправи отново и разтърси ръката на Смитбак. — За мен бе удоволствие. Надявам се скоро пак да се видим.

И излезе с наперена походка от залата.

Д’Агоста се прокрадваше бавно през приличното на пещера пространство на отдел „Убийства“ и се чувстваше малко гузно. Въпреки, че беше лейтенант в НПУ и имаше карт-бланш да се движи из залите на площад „Полиция“ №1 свободно, той все пак имаше чувството, че е шпионин на вражеска територия.

Трябва да знам повече, беше казал Пендъргаст. Дори най-малкият, най-незначителният детайл може да се окаже жизненоважен. Кристално ясно беше какво има предвид Пендъргаст: нуждаеше се от досието на Чарлз Дюшам. Също толкова ясно бе, че очакваше Д’Агоста да му го достави.

Само дето не се оказа толкова лесно, колкото Д’Агоста първоначално си мислеше. Едва от два дни бе на работа и му се налагаше да прекарва повече време отколкото предполагаше в наваксване по случая с „Ухажора“. С всяко престъпление изглежда работата ставаше по-дебела: за краткото време, в което бе отсъствал, онзи изглежда бе ограбил други три банкомата. А сега с убийството на Дюшам оставаха още по-малко хора, които да се занимават с него. Координирането на екипите от по двама души и разговорите с мениджърите на пострадалите банки гълтаха много време. Истината беше, че той пренасочваше повече от работата, отколкото би трябвало и беше много назад с разпитите на потенциалните свидетели. Но в ушите му непрекъснато звучеше настойчивият глас на Пендъргаст, който го подканяше: трябва да работим бързо, Винсънт. Преди той да убие отново.

И въпреки всичко, макар да бе прахосал ценни часове за работа в прехвърляне на онлайн сведения за убийството на Дюшам, в базата данни за широк достъп не бяха останали много неща, които той вече да не знае — или до които самият Пендъргаст да не е имал достъп с лаптопа си. Нямаше как — трябваше да вземе досието по случая.