Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Последва одобрителен шепот, само Аштън бе скръстил ръце и сумтеше силно.

— И аз съм една от тези, които не са съгласни с тази статия.

Започва се, помисли си Марго.

— Това е нещо повече от въпрос на собственост. Искам да кажа, на кого принадлежи Микеланджеловият Давид? Щеше ли да е допустимо италианците да го разтрошат, за да направят мраморни плочки за баня? Ами ако египтяните бяха решили да заравнят Голямата пирамида, за да направят там паркинг? Тяхна ли е тя? Или пък гърците… ако пожелаеха да продадат Партенона на някое казино в Лае Вегас, прави ли щяха да бъдат?

Тя направи пауза.

— Отговорът на тези въпроси е „не“. Тези неща принадлежат на цялото човечество. Те са най-висшият израз на човешкия дух и тяхната ценност надхвърля въпроса за собствеността. Така стоят нещата и с Великите маски на Кива. Да, музеят ги е придобил незаконно. Но те са толкова изключителни, толкова важни и така великолепни, че не могат да бъдат върнати на индианците, за да изчезнат завинаги в тъмнината на кивата. Затова казвам ясно: публикувайте статията. Нека има дискусии. Но, за бога, не връщайте маските. — Тя отново млъкна за миг, после благодари и седна на мястото си.

Марго усети, че по лицето й плъзва червенина. Колкото и да не й се искаше да признае, Нора Кели беше страхотна.

Менцес се огледа, но явно никой повече не искаше да се намесва. Той се обърна към Марго:

— Нещо да добавиш? Сега е времето да говориш.

Тя скочи бързо.

— Да Бих искала да опровергая д-р Кели.

— Заповядай.

— Д-р Кели много удобно пропусна един критичен пункт: маските са религиозни предмети, за разлика от всичко онова, на което се позова.

Нора побърза да се изправи.

— Да не би Партенонът да не е храм? Давид не е ли библейски персонаж? Хеопсовата пирамида не е ли свещена гробница?

— За бога, сега те не са религиозни обекти. Вече никой не отива в Партенона, за да принася в жертва овни!

— Именно. Тези обекти са надхвърлили своята първична ограничена функция. Сега те принадлежат на всички нас, независимо от религията. Така стои въпросът и с Великите маски на Кива. Тано може и да са ги създали с религиозна цел, но сега те са собственост на света.

Марго усети как топлината облива цялото й тяло.

— Д-р Кели, не знам защо, но ми се струва, че логиката ви е по-подходяща за студенти от ниските курсове по философия, отколкото за събрание на антрополози в най-големия природонаучен музей в света.

Последва тишина. Менцес бавно се обърна към Марго и я фиксира със сините си очи. Веждите му бяха свити неодобрително.

— Д-р Грийн, страстта в науката е изумително качество. Но все пак се налага да спазваме известна вежливост.

Тя преглътна.

— Да, д-р Менцес. — Лицето й пламтеше. Как си бе позволила да изгуби контрол? Дори не посмя да вдигне очи и да погледне Нора Кели. Не само, че породи разногласия, но и си създаваше врагове в собствения си отдел.

Няколко души се покашляха нервно, разнесе се шепот.

— Много добре — каза Менцес. Гласът му отново бе придобил успокояваща нотка. — Изслушах мненията и на двете страни и, както изглежда, сме повече или по-малко разделени по равно. Поне тези от нас, които изразиха мнение. Затова взех решение.

Той направи пауза, като обхождаше с поглед цялата група.

— Ще препоръчам две неща на директора: първото е статията да се публикува. Марго заслужава похвала за това, че подхвана дебат със своята добре обоснована статия, издържана в най-добрите традиции на списание „Музеология“.

Той пое дълбоко въздух.

— Втората ми препоръка ще бъде маските да бъдат върнати на Тано. Незабавно.

Всички мълчаха зашеметени. Марго не можеше да повярва — Менцес беше застанал сто процента зад нея. Бе победила. Хвърли поглед към Нора и видя как лицето й порозовява.

— Етиката на нашата професия е ясна — продължи Менцес. — И тази етика твърди, цитирам: „Първата отговорност на антрополога е към хората, които изучава.“ Боли ме повече, отколкото можете да си представите, че музеят ще загуби тези маски. Но трябва да се съглася с д-р Грийн и д-р Уонг. Ако ще даваме етичен пример, то трябва да ги върнем. Да, моментът действително е неподходящ и така се създава огромен проблем за изложбата. Съжалявам, Джордж. Нищо не може да се направи.

— Но загубата за антропологията, за света… — започна Нора.

— Казах, каквото имах да кажа — прекъсна я Менцес и в гласа му се прокрадна нотка на язвителност. — Срещата се закрива.

Бил Смитбак заобиколи ъгъла, спря и си пое дъх с облекчение. Там, в другия край на коридора, се намираше вратата към офиса на Фентън Дейвис, отворена и като по чудо свободна от натрапчивата сянка на Брайс Хариман. Всъщност, като се замислеше, Смитбак почти не бе виждал Хариман през целия ден. Докато се движеше към офиса на Дейвис със самоуверена пру-жинираща стъпка, той потри ръце, чувствайки възхитителен трепет на злорадство от лошия късмет на Хариман. Хариман гореше от нетърпение да сложи ръка върху историята за „Ухажора“. Ами чудесно, беше добре дошъл да си я вземе. Във всеки случай, погледнато ретроспективно, това наистина не беше много история като за „Таймс“: твърде непристойна, клоняща към фарса Въпреки това сигурно щеше да подхожда на стила на Хариман, който доскоро бе работил в „Поуст“.