Върна се отново към бележките си. Тъй като въпросните експонати бяха собственост на отдела по антропология, техните куратори бяха най-обезпокоени. И понеже нямаше да получи втори шанс да изложи случая пред целия отдел, искаше да го направи по правилния начин.
Започнаха да прииждат и други куратори, кимаха й и бърбореха помежду си, дрънчаха с почти празната кафеварка, която превръщаше в катран остатъците от приготвеното сутринта кафе. Някой си наля една чаша, но побърза да я остави с шумно изтракване и потиснат израз на отвращение. Пристигна и Нора Кели, поздрави сърдечно Марго и седна на мястото си от отсрещната страна на масата. Марго огледа залата.
Всичките десет куратори бяха вече тук.
Последният, който дойде, беше Хюго Менцес, директор на отдел антропология след смъртта на д-р Фрок преди шест години. Менцес отправи към Марго специална усмивка и й кимна, след което седна начело на празната маса. Понеже по-голямата част от статиите в „Музеология“ бяха на антропологична тема, той бе определен да следи работата в списанието. И — подозираше тя — той бе човекът, който я бе назначил на този пост. За разлика от целия останал персонал, който предпочиташе дипломатически куфарчета, Менцес носеше елегантна чанта от платно с дълга дръжка за през рамо на „Джон Чапман и Компания“, топ-производител на ловни и риболовни облекла. В момента изваждаше някакви листове от нея, изравняваше ги и ги подреждаше. После сложи очила за четене, нагласи вратовръзката си и приглади буйната си побеляла коса. Най-накрая погледна часовника си, вдигна живите си сини очи към чакащата група и прочисти гърло.
— Радвам се да ви видя всички тук — каза той; гласът му прозвуча тънко. — Да започваме ли?
Настъпи шумолене на листове.
— Вместо да процедираме по обичайния начин — рече той като погледна Марго, — нека да преминем право на въпроса, който знам, че вълнува умовете на всички ви: случая с Великите маски на Кива.
Ново шумолене на листове, съпроводено с погледи към Марго. Тя изправи гръб и се постара да запази лицето си спокойно и безстрастно. Дълбоко в сърцето си вярваше, че е права и това й даваше силата и увереността, от които имаше нужда.
— Марго Грийн, новият главен редактор на „Музеология“ помоли да разговаря с всички вас. Както знаете, индианците Тано пожелаха да им бъдат върнати Великите маски на Кива, които са централен експонат в предстоящото ни шоу. Като председател на отдела, мое задължение е да предложа на директора разрешение на този проблем: дали да върнем маските, дали да ги запазим или пък да търсим някакво компромисно разрешение. Макар че музеят не е място за прояви на демокрация, ви обещавам, че ще отдам на мнението ви голяма тежест. Искам също така да добавя, че самият директор също ще потърси съвета на Борда и на адвокатите на музея, преди да оповести крайното си решение, така че последната дума не е моя. — Той се усмихна и се обърна към Марго: — А сега, Марго, ще вземеш ли думата? Тя се изправи и огледа стаята.
— Повечето от вас сигурно знаят, че в следващия брой на „Музеология“ възнамерявам да публикувам статия, в която призовавам Великите маски на Кива да бъдат върнати на Тано. Черновата на тази статия обиколи отдела и създаде известно напрежение в администрацията. — Тя преглътна, опитвайки се да прикрие нервното потрепване на гласа си.
Продължи, като разказа за историята на маските и как музеят ги е придобил, като с всяка дума увереността и спокойствието й нарастваха.
— За тези, които не са запознати с индианците Тано — подзе тя, — те живеят в един отдалечен резерват на границата между Ню Мексико и Аризона. Поради изолираността си са запазили автентичния си език, религия и обичаи, като междувременно са стъпили с един крак в съвременния свят. По-малко от двайсет процента от племето са християни. Антрополозите смятат, че са се заселили в настоящата област по поречието на река Тано преди почти хиляда години. Те говорят уникален език, който очевидно няма връзки с никой друг. Казвам ви тези подробности, защото е важно да се подчертае, че тези хора не са индианци само по генотип, които със закъснение се опитват да възвърнат отдавна изгубени традиции. Тано са едно от малкото племена, които никога не са губили традициите си.
Тя направи пауза. Хората я слушаха внимателно и макар да знаеше, че не всички са съгласни с нея, следяха думите й с уважение.
— Племето е разделено на две религиозни групи. Великите маски на Кива се използват единствено когато тези две групи се съберат за религиозните церемонии в голямата кива — кръгло подземно помещение, което изпълнява ролята на църква. Тези церемонии се провеждат само веднъж на четири години. Тано вярват, че така поддържат баланса и хармонията в племето, във всички народи на земята и в цялата природа. Те вярват — и аз не преувеличавам, — че ужасните войни и природни бедствия през последните сто години се дължат на факта, че маските не са при тях, поради което е невъзможно церемонията по възстановяване на равновесието и красотата по света да се изпълни правилно.
Читать дальше