Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Тя го погледна и очите й потъмняха.

— Чух, че напоследък е убит друг приятел на Пендъргаст. Един професор от Ню Орлиънс.

— Но, Вини, Пендъргаст е мъртъв. Защо му е притрябвало сега да убива неговите приятели?

— Откъде можем да знаем как мисли един болен мозък? Просто казвам, че ако това беше мой случай, щях да се замисля над подозрителните съвпадения.

— Как разбра за убийството в Ню Орлиънс?

Д’Агоста сведе очи и започна да сгъва салфетката си.

— Не мога да си спомня. Струва ми се, че май секретарката му, Констанс, го спомена.

— Наистина, около случая има много странни неща, признавам. — Хейуърд въздъхна — И макар това, което ми казваш, да е твърде пресилено, ще помисля над него.

Келнерката се върна с поръчката.

Д’Агоста с усилие откъсна очи от очите на Лора. Побърза да вземе вилицата и ножа и започна да реже яйцата. В чинията се разля жълта струя.

Д’Агоста се дръпна назад.

— Келнер!

Седящите в близките сепарета се обърнаха, а келнерката се върна с бавни крачки към масата.

Д’ Агоста й подаде чинията.

— Тези яйца са сурови. А аз казах добре изпържени, дори не леко изпържени.

— Дадено, скъпи, не се нервирай. — Жената взе чинията и се отдалечи.

— Ох! — изпъшка Хейуърд. — Не ти ли се струва, че беше доста груб с бедната жена?

— Мразя рохкави яйца — каза Д’Агоста, забил поглед в кафето си. — Не мога дори да ги гледам.

За миг настъпи тишина.

— Какво не е наред, Вини? — попита тя.

— Тази работа с Диоген.

— Не го приемай погрешно, но е крайно време да престанеш да гониш тоя, дето духа и да се върнеш на работа. Не можеш да съживиш Пендъргаст. А и Сингълтън няма да ти позволи вечно да караш така. На всичкото отгоре, напоследък се държиш толкова странно, не приличаш на себе си. Повярвай ми, Вини, работата е най-добрият начин да прогониш болката.

Права си, помисли си той. Държеше се странно, защото не се и чувстваше на себе си. Това, че не казваше на Хейуърд истината, бе достатъчно лошо. Но нещата не свършваха тук — ето че си стоеше и измъкваше от нея информация, като същевременно криеше факта, че Пендъргаст е още жив.

Той се опита да скалъпи нещо, наподобяващо глуповата усмивка.

— Съжалявам, Лора. Права си — време е да се залавям за работа. Побърквам те с шантавото си поведение, а всъщност ти си тази, която не е мигнала. Какво друго по случая те държа будна цяла нощ?

За миг тя го изгледа преценяващо. После сдъвка хапка от омлета си и го избута настрана.

— За пръв път виждам така грижливо извършено убийство. Не само, че разполагаме с толкова малко улики, но на всичкото отгоре са адски объркващи. Единствените следи, освен въжетата, които престъпникът е оставил, са влакна от дрехи.

— Е, това ви осигурява ако не друго, то поне три дири, по които да тръгнете.

— Вярно. Влакната, въжето и структурата на възлите. Но дотук и трите ни изведоха до задънена улица Ето какво ме задържа през нощта — това, и обичайната писмена работа. Влакната са от някаква екзотична вълна, непозната на криминалистите. Не фигурира нито в местните бази данни, нито в тези на федералните. В момента над нея работи текстилен експерт. Същото е и с въжетата. Материалът не прилича на нищо, произведено в Америка, Европа, Австралия или Средния Изток.

— Ами възлите?

— О, те са дори още по-странни. Специалистът по възлите, когото впрочем вдигнахме от леглото в три посред нощ, беше възхитен. На пръв поглед изглеждат съвсем произволно заплетени, масивни, като че някой маниак на тема възли се е побъркал. Но всъщност въобще не са такива. Излиза, че са направени експертно. Много са сложни. Специалистът здравата се затрудни. Каза, че никога не е виждал подобен възел, че сигурно това е някакъв изцяло нов тип заплитане. Задълба се до такава степен в математика и теория на възлите, че още в началото изгубих нишката на мисълта му.

— Ако може, бих искал да видя снимка на възлите.

Тя отново го стрелна с изпитателен поглед.

— Хей, все пак едно време бях бойскаут — каза той безгрижно, макар да не се чувстваше така.

Тя кимна бавно.

— В Академията ми преподаваше един Райдърбек, помниш ли го?

— Не.

— Той обожаваше възлите. Обичаше да казва, че те са триизмерният израз на четириизмерен проблем. Каквото и да значи това. — Тя отпи глътка кафе. — Рано или късно тези възли ще ни помогнат да разрешим случая.

Келнерката се завърна и постави яйцата пред Д’Агоста с триумфална усмивка. Сега те изглеждаха съсухрени и покафенели по краищата.