Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Дадено. — Д’Агоста замълча. — Ами датата в писмото? 28-и януари?

— Вече нямам съмнение, че това е денят, в който той планира да довърши престъплението си. Но е жизнено важно да помниш, че престъплението е вече започнато. Днес е 22-и. Брат ми планира това злодеяние от години, може би дори от десетилетия. Подготвил е всичко. Потръпвам като си помисля кого може да убие през следващите шест дни. — При тези думи Пендъргаст се наведе напред и се взря в Д’Агоста, очите му светеха в полумрака на стаята. — Ако Диоген не бъде спрян, всички мои близки хора — а това определено включва и теб, Винсънт — може да умрат.

Смитбак зае обичайното си място в най-закътания ъгъл на „Костите“, полутъмно ресторантче, в което всички служители на музея — тези хора изглежда никога не се уморяваха от гледката на кости! — обичаха да се отбиват след работа. Истинското име на заведението беше таверна „Бларни Стоун“, но прякорът, който всички използваха, идваше от хобито на собственика да окачва кости от всякакви размери, форми и произход по стените и тавана.

Смитбак хвърли поглед на часовника си. Чудо на чудесата! — бе подранил с десет минути. Може би и Нора щеше да дойде по-рано и така щяха да спечелят няколко допълнителни минутки за разговор. Имаше чувството, че не е виждал жена си от години. Беше обещала да се срещнат тук на по един бургер и бира, преди тя да се върне в музея, където щеше да остане да работи до късно по предстоящото голямо шоу. Той самият също трябваше да пише статия и да я предаде преди крайния срок в два часа през нощта.

Смитбак поклати глава. Какъв живот: беше женен от два месеца, а не беше правил секс цяла седмица. Но не това бе, което му липсваше толкова много, липсваше му общуването с Нора. Разговорите. Приятелството. Истината беше, че Нора бе най-добрият приятел на Смитбак, а точно сега той имаше нужда от добър приятел. Статията за убийството на Дюшам вървеше зле. Не бе успял да се домогне до нищо повече от трохите, подхвърлени на другите вестници. Ченгетата държаха цялата информация под похлупак и обичайните му източници не можеха да му предложат нищо. И ето го сега — Смитбак от „Таймс“, а последните му статии не бяха нищо повече от претоплените огризки от няколко брифинга. Междувременно почти подушваше амбицията на Брайс Хариман да си напъха носа в историята, да му я отнеме и да го зареже с проклетия случай с „Ухажора“; а той така умело бе успял да се измъкне, когато се случи убийството на Дюшам.

— Защо сме толкова мрачни?

Смитбак вдигна поглед и видя Нора — с разкошни, златисто-бронзови коси, разпилени по раменете, с осеяно с лунички носле, с искрящи от живот зелени очи.

— Заето ли е мястото? — попита тя и посочи стола до него.

— Шегуваш ли се? За бога, жено, ти си гледка, с която човек може да си изплакне очите.

Тя остави чантата си на пода и седна. Неотменният клепоух келнер със злочеста физиономия, сякаш бе оплаквачка на погребение, застана тихо до масата им, безмълвно очаквайки поръчката.

— Наденички с пюре, порция пържени картофки и чаша мляко — каза Нора.

— Нищо по-силно? — вдигна вежди Смитбак.

— Нали ще се връщам на работа.

— Аз също, но това никога не ме е спирало. За мен едно малко от онзи петдесетгодишен „Глен Грант“ в компанията на един стек и пай с бъбречета.

Келнерът почти отчаяно кимна с глава и изчезна към кухнята. Смитбак взе ръката й.

— Липсваш ми, Нора.

— И ти на мен. Какъв шантав живот водим.

— Какво правим тук, в Ню Йорк сити? Би трябвало да се върнем в Ангкор и да живеем в някой будистки храм в джунглата до края на дните си.

— И да положим клетва за целомъдрие?

Смитбак махна с ръка:

— Целомъдрие? Ще бъдем като Тристан и Изолда в тяхната пещера със скъпоценни камъни и ще правим любов по цял ден.

Нора се изчерви.

— Беше си истински шок да се завърнем към действителността след този меден месец, нали?

— И още как! Особено когато заварих тази циркаджийска маймуна Хариман да се хили и да подскача на прага на редакцията.

— Бил, твърде обсебен си от Хариман. Светът е пълен с такива. Не му обръщай внимание и продължавай напред. Само да видиш хората, с които аз работя в музея! Някои от тях би трябвало да бъдат класифицирани и изложени зад стъклена витрина.

Храната им пристигна заедно с питието на Смитбак. Той го вдигна и го чукна в чашата с мляко на Нора:

— Наздраве!

— Чин-чин!

Смитбак отпи глътка. Трийсет и шест долара малкото, а всяко пени си струваше. Той гледаше как Нора методично унищожава храната. Ето една жена със здрав апетит. При нея нямаше такива работи като малки постни салатки.