Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Посетител!

След което в рамката застана Виола Маскелене.

Имаше драскотина над едното око и изглеждаше бледа под средиземноморския си загар, но иначе явно бе здрава.

Пендъргаст установи, че не може да се помръдне. Просто стоеше и я гледаше.

Тя пристъпи напред и неловко се спря в средата на килията. Вратата зад нея се захлопна.

Пендъргаст остана неподвижен.

Очите на Виола пробягаха от лицето му към затворническата униформа.

— Бих желал, за твое добро, никога да не ме беше срещала — изрече той почти студено.

— А за твое добро?

Той я гледа дълго, а после каза по-тихо:

— Никога няма да съжалявам, че те срещнах. Но докато изпитваш чувства към мен — ако случаят наистина е такъв — ще се намираш в смъртна опасност. Трябва да си отидеш и повече никога да не ме видиш и да не мислиш за мен. — Пендъргаст спря и сведе очи към пода. — Много, много съжалявам за всичко.

Настъпи дълга тишина.

— Това ли е? — най-сетне попита тя дрезгаво. — И никога няма да разберем, никога няма да получим шанс да…?

— Никога. Диоген все още е на свобода. Ако смята, че между нас е останала връзка, каквато и да е, ще те убие. Трябва да си тръгнеш незабавно, да се върнеш на Капрая и да разкажеш на всички — в това число и на собственото си сърце — колко безразлична си към мен.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— Аз ще остана зад решетките за дълго време, може би завинаги. Моля те, Виола, продължи живота си. Върви си.

Тя рязко пристъпи напред.

— Не искам „да продължа“ живота си. Вече не. — Тя се поколеба, после сложи ръце на раменете му. — Не и след като те срещнах.

Пендъргаст остана неподвижен като статуя.

— Трябва да ме оставиш зад себе си — рече той тихо. — Диоген ще се върне. А аз ще съм безсилен да те защитя.

— А когато го хванат?

— Няма да го хванат — не и докато аз съм в затвора.

— Той… ми каза ужасни неща. — Гласът й трепереше. — Изминаха трийсет и шест часа откак излязох от онзи тунел и през цялото време не успях да мисля за нищо друго. Водила съм глупав, празен живот, живот без обич. А сега ти ми казваш да обърна гръб на единственото, което значи нещо за мен.

Този път Пендъргаст нежно сложи ръце на кръста й и погледна търсещо в очите й.

— За Диоген е като игра да открива най-дълбоките страхове на хората. После нанася смъртоносен, отлично прицелен удар. По такъв начин е докарвал хора до самоубийство. Но думите му са лишени от съдържание. Не им позволявай да те засягат. Да познаваш Диоген е като да вървиш в тъмнина. Ти трябва да излезеш от тази тъмнина, Виола. Да се върнеш на светло. А това също така означава — далеч от мен.

— Не — прошепна тя.

— Върни се на своя остров и ме забрави. Ако не заради себе си, Виола, то заради мен.

Очите им се срещнаха и за миг останаха така. След това под рязката светлина в мръсната килия се целунаха.

После Пендъргаст се освободи и отстъпи назад. Лицето му бе необичайно поруменяло, сребристите му очи искряха.

— Сбогом, Виола — каза той.

Тя стоеше като вкопана в земята, а минутите течаха. Накрая с безкрайно нежелание се обърна и бавно тръгна към вратата.

На прага се поколеба и заговори, без да го поглежда.

— Ще постъпя както казваш. Ще се върна на острова. Ще кажа на всички, че изобщо не ме интересуваш. И ще живея живота си както преди. Но когато най-сетне те освободят, знаеш къде да ме намериш.

Тя бързо почука на стъклото, вратата се отвори и след миг Виола вече я нямаше.

Огънят замря зад решетката на камината, оставяйки купчина светеща жарава. Светлината в библиотеката бе слаба и обичайната тишина обгръщаше всичко: покритите с колосани покривки маси, рафтовете с дремещите по тях томове, засенените с абажури лампи и кожените столове. Навън бе светъл, зимен ден, последният от януари, но на Ривърсайд Драйв 891 сякаш цареше вечна нощ.

Констанс, облечена в старомодна черна рокля, поръбена с бяла дантела, седеше с кръстосани крака на един стол и четеше трактат от 18-и век за ползата от пускането на кръв. Д’Агоста се бе разположил в близкото кресло. В сребърен поднос на масичката до него стоеше изпотена недокоснатата кутийка „Бъдуайзър“.

Той хвърли поглед към Констанс, към съвършения й профил и правата й кестенява коса В това, че бе красива жена, нямаше никакво съмнение, както бе несъмнено и че е необикновено, дори необяснимо интелигентна и начетена за човек на нейната възраст. Но около нея витаеше нещо особено — нещо много, много особено. Не бе показала никаква емоционална реакция, когато научи, чо Пендъргаст е арестуван и затворен. Никаква.