Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Той избута вестника настрана.

— Няма ли да ходиш на работа?

— От музея ни казаха да си останем вкъщи до края на седмицата — нещо като принудителна ваканция. Сградата ще бъде заключена, докато не открият как е била разбита охранителната система — Тя поклати глава. — На всичкото отгоре, изглежда, че Хюго Менцес е изчезнал. Май една от камерите го е заснела недалеч от зала „Морган“ малко преди грабежа Безпокоят се да не би да се е натъкнал на престъпника и да е бил убит.

— Може би той е престъпникът.

— Диоген Пендъргаст е престъпникът. От всички хора ти най-добре знаеш това.

— Може би Менцес е Диоген. — Бил се разсмя сухо.

— Това даже не е смешно.

Смитбак вдигна рамене.

— Съжалявам. Проява на лош вкус от моя страна.

Нора му наля кафе и допълни и своята чаша.

— Има едно нещо, което все още не мога да разбера от статията ти. Как е успял Пендъргаст да изнесе „Сърцето на Луцифер“ от „Уърлд“? Искам да кажа — веднага са запечатали сградата, всички са минали през скенер, освен това всички, които са влизали и излизали са записани. Но не са открили Пендъргаст. Какво е направил, да не е скочил от прозореца?

Смитбак приглади непокорния кичур над челото си, който отново щръкна веднага щом дръпна ръка.

— Това е най-хубавата част от историята — де да можех да я опиша!

— А защо не можеш?

Смитбак се обърна към нея и се усмихна малко мрачно.

— Защото аз бях този, който изнесе скъпоценния камък от сградата.

— Ти?! — Нора се ококори невярващо.

Смитбак кимна.

— О, Бил…!

— Нора, трябваше да го направя. Беше единственият начин. Но не се бой — следата никога няма да ги доведе до мен. Диамантът отново е там, където му е мястото. Планът бе наистина брилянтен.

— Разкажи ми за него.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш? Това те превръща в съучастник.

— Аз съм ти жена, глупчо. Разбира се, че искам да чуя.

Той въздъхна.

— Пендъргаст измисли всичко. Знаеше, че ще запечатат сградата и ще претърсят всички, които искат да излязат, затова се представи за един от техниците, които се занимаваха с рентгена.

— Но ако охраната е била толкова здраво затегната, колкото казваш, не са ли проверявали и техниците, преди да напуснат сградата?

— Пендъргаст предвиди и това. След като ме прекара през рентгеновия апарат, той ме придружи до изхода. Тъкмо тогава мушна диаманта в джоба ми. След което аз най-спокойно си излязох.

Нора почти не можеше да повярва.

— Ако те бяха хванали, със сигурност щяха да ти друснат двайсет години!

— Не си мисли, че не ми е хрумвало — каза Смитбак и сви рамене. — Но от това зависеше човешки живот. Освен това имам вяра на Пендъргаст — и понякога ми се струва, че съм единственият.

С тези думи той се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън неспокойно с ръце на кръста.

— Нищо не е свършило, Нора — промърмори той. — Не и в дългосрочен план.

Смитбак се извърна бързо, а очите му блестяха от гняв.

— Това е пародия на правосъдие! Един невинен чонек бе набеден за ужасен сериен убиец. Истинският килър с все още на свобода. Аз съм журналист. Работата ми е да казвам истината. А в тази история липсва много от истината. И аз ще разбера каква е тя.

— Бил, за бога, не тръгвай след Диоген!

— Ами Марго? Ще оставим ли убиецът й да си тръгне безнаказано? Пендъргаст е в затвора, а Д’Агоста ще бъде разжалван или дори по-лошо — така че не остава никой, който да го свърши, освен мен.

— Недей! Моля те, недей. Това е поредното ти импулсивно — и глупаво — решение.

Той отново се обърна към прозореца.

— Признавам, че е импулсивно. Може би дори глупаво. Така да е.

Нора се надигна от стола си, внезапно почувствала прилив на страх и гняв.

— Ами ние? Ами нашето бъдеще? Ако тръгнеш след Диоген, той ще те убие. Не си му равностоен противник!

Смитбак се загледа навън и не отговори веднага. После се размърда.

— Пендъргаст спаси живота ми — каза той тихо. Обърна се и погледна Нора. — Както и твоя.

Тя се отдръпна раздразнено. Смитбак тръгна към нея и я прегърна.

— Няма да го направя… Ако ми кажеш да не го правя.

— Това е единственото, което не бих могла да ти кажа. Решението е твое.

Смитбак отстъпи крачка назад, завърза вратовръзката си и облече якето.

— По-добре да тръгвам за работа. — Той я целуна. — Обичам те, Нора.

Тя поклати глава.

— Бъди много, много внимателен!

— Ще бъда, обещавам. Вярвай ми.

И изчезна през вратата.

Ден по-късно и осемдесет километра по на север слънцето светеше слабо през засенения с щори прозорец на една малка стая в интензивното отделение на частна клиника, Една-единствена пациентка лежеше под чаршафа, свързана към няколко апарата, които писукаха тихо, почти успокоително. Очите на жената бяха затворени.