Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Всичко бе сиво, безкрайно сиво.

Диоген се протегна към таблото и увеличи потока топъл въздух в купето. Не чувстваше нито триумф, нито отмъстителност, само някаква странна празнота: тази, която идва с постигането на нещо голямо, с довеждането на дълго планирана работа до успешен край.

Диоген живееше в един сив свят. В него не се появяваха цветове, освен мимолетно, когато най-малко го очакваше, някъде в периферното му зрение. Много отдавна всичко бе потънало в сивота и се бе превърнало в монохроматична вселена от форми и сенки, а багрите бяха напуснали дори сънищата му. Не, не съвсем. Подобно твърдение би било лицемерие, мелодрама. Съществуваше едно последно място, което съхраняваше цвят и то бе там, в кожената чанта.

Колата се движеше бавно по празния път. Навън нямаше никого.

Съдейки по промяната в едноцветния пейзаж около себе си, той прецени, че нощта отпуска хватката си върху света. Утрото не бе далеч. Но Диоген нямаше особена нужда от слънчева светлина, също както нямаше нужда от топлина, любов, приятелство или кое да е от безбройните нещица, които бяха толкова важни за останалата част от човечеството.

Докато шофираше, той превъртя в съзнанието си събитията от предишната нощ до най-малкия детайл. Припомни си всяко действие, движение, всяка дума, изпитвайки удоволствие от това, че не е направил грешка. В същото време си мислеше за предстоящите дни, като отбелязваше наум подготовката, която трябваше да направи, задачите, които да свърши, голямото пътуване, което щеше да предприеме — и, aber natuerlich, краят на пътуването. Спомни си Виола, брат си, детството — всички те изглеждаха по-истински от настоящето. За разлика от другите торби с месо и кръв, които съставяха неговия вид, каза си Диоген, той можеше да проследява няколко различни нишки на мисълта си едновременно.

Събитието, което бе лишило Диоген от цвят, бе заграбило и способността му да спи. Пълната забрава му бе отказана. Вместо това той се въртеше в леглото си, потопен в някакво подобие на сънища: спомени от миналото, пожари, разговори, планове, животни, отровени и умиращи в ужасни мъки, с тела, сгърчени върху разпятията, риза, изтъкана от нервни ганглии, стъкленица, пълна с прясна кръв — несвързаните образи от миналото пробягваха по сцената на съзнанието му като представление с магически фенери. Диоген никога не им се съпротивляваше. Съпротивата би била безполезна, а на безполезността, разбира се, трябваше да се отвръща със съпротива. Позволяваше на виденията да го връхлитат и да се оттичат. Беше се научил на безразличие.

Всичко това щеше да се промени. В крайна сметка той даваше всичко от себе си. Онова, което го бе преследвало в ума му, най-сетне щеше да изчезне. Отмъщението към брат му щеше да е пълно.

…Докато караше, Диоген остави мислите си да се зареят трийсет години назад. Отначало — след като Онова се беше случило — се бе загубил в лабиринта на собственото си съзнание, скитайки възможно най-далеч от реалността и разсъдъка. Дори когато една малка част от него оставаше прозаична, обикновена, способна да общува с външния свят, чиято истинска същност — благодарение на Събитието — се бе разкрила пред него.

Но после бавно, много бавно лудостта сама по себе си бе загубила силата си да закриля. Тя вече не беше утеха, макар и горчива. Затова той се върна, но се чувстваше като гмуркач, който е стигнал твърде надълбоко, където въздухът му е свършил и се е устремил към повърхността само за да бъде разбит в брега.

Това беше най-лошото от всичко.

И все пак тъкмо в този момент, докато балансираше върху жестокото острие на действителността, той разбра, че има цел, която го чака в истинския свят. Двойна цел: разплащане и възмездие. Щеше да му отнеме десетилетия на планове. По правилата на вътрешния му мир то щеше да е произведение на изкуството: шедьовърът на един живот.

И така, Диоген се завърна в света.

Сега вече знаеше що за място е той и какви създания го обитават. Не беше прекрасен, съвсем не. Беше свят на болка, зло и жестокост, в който царстваше безсърдечие. Но новооткритата му цел, краят към който бе насочил целия си интелект, правеше този свят поне поносим. Той се превърна в хамелеон, който криеше всичко, всичко зад бързо сменящата се кожа на прикритост, уклончивост, заблуда, ирония, хладно отчуждение.

Отвреме навреме, когато волята му заплашваше да се срине, той откри, че някои развлечения успяваха да го разсеят, да го измъкнат от дълбините. Някои може би биха нарекли чувството, което го поддържаше, омраза, но за него това бе манната, която го хранеше, която му даваше свръхчовешко търпение и фанатично внимание към детайлите. Откри, че може да живее не просто двойствен живот, а да се въплъти в личността на половин дузина несъществуващи хора в няколко различни държави според изискванията на крайната му цел.