Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Импулсивна. Това бе думата. Тя за пореден път бе позволила на импулсивността си да й докара неприятности — и този път те се очертаваха като много сериозни.

Възможно ли бе и Д’Агоста да е забъркан в това? Дали цялата тази история за смъртта на Пендъргаст не е била измама, част от някакъв сложен заговор да я подмамят да дойде тук? Дали това не беше някаква сложна схема за отвличане? Дали не я държаха тук за да поискат откуп? И колкото повече мислеше за пълната бъркотия, в която бе попаднала, толкова по-голям гняв и обида я завладяваха. Но тя успя да потисне и тази емоция. По-добре бе да помисли как може да се измъкне оттук.

Върна се в банята и разгледа какво има в нея: пластмасов гребен, четка за зъби, паста за зъби, водна чаша, чисти хавлиени кърпи, халат, шампоан. Протегна ръка и взе чашата. Беше тежка и студена, истинско стъкло.

Повъртя я замислено в ръце. Едно остро стъклено парче би могло да се превърне в оръжие, но можеше да се използва и като инструмент. За бягство през прозореца не можеше да става и дума, а вратата без всякакво съмнение бе подсилена и здрава. Но от друга страна, къщата бе стара и стените под тапетите вероятно бяха от шперплат.

Тя взе една кърпа, уви я плътно около чашата и няколко пъти я удари силно в ръба на мивката, докато се счупи. Когато разви кърпата, видя, че стъклото се е счупило — както се надяваше — на няколко големи парчета. Избра най-острото, върна се в спалнята и, като внимаваше да сведе шума до минимум, заби острия край в един от тапетите и натисна за опит.

То веднага се хлъзна и обели част от хартията. За свое изумление, Виола видя, че отдолу проблясва метал. Обели с нокти тапета и пред очите й се разкри гладка стомана.

По гърба й полазиха тръпки. В този момент на вратата се почука.

Тя се стресна, след това бързо изпълзя обратно в леглото и се престори на заспала.

Почукването се повтори и потрети, а след това се чу изщракване на ключ в ключалката. Вратата изскърца и се отвори. Тя продължаваше да лежи със затворени очи, прикрила с тялото си острото стъкло.

— Скъпа Виола, знам, че си станала.

Тя не помръдна.

— Виждам, че вече си открила, че стаята е облицована с метал. А сега, моля те, имай добрината да станеш и престани с този уморителен маскарад. Имам да ти казвам нещо важно.

Виола се изправи, гневът й се връщаше. На вратата стоеше един мъж, когото тя не разпозна. Въпреки че гласът несъмнено бе на Диоген.

— Извини ме за необичайния ми външен вид; облечен съм като за града. Накъдето ще се отправя след няколко минути.

— Под прикритие, както изглежда. Ти явно наистина се мислиш за Шерлок Холмс.

Той леко се поклони.

— Какво искаш, Диоген?

— Получих каквото исках — теб.

— И за какво съм ти?

Странният мъж се усмихна широко.

— За какво би могла да си ми? Честно казано, няма защо да ме интересуваш, освен заради едно: събудила си интереса на брат ми. Чух го да произнася името ти само веднъж. Така любопитството ми се събуди. За щастие, името ти е уникално, семейството ти — известно, така че успях да науча доста неща — доста неща — за теб. Заподозрях, че таиш към брат ми нежни чувства. Когато отговори на писмото ми, разбрах, че предположението ми е било вярно и че съм получил повече, отколкото бих могъл да се надявам.

— Ти си пълен глупак! Не знаеш нищо за мен.

— Скъпа ми Виола, вместо да си блъскаш главата над това какво знам, би трябвало да се тревожиш за две неща, които ти не знаеш — а би трябвало. Първо трябва да разбереш, че не можеш да излезеш от тази стая. Стените, подът, таванът и вратата са изработени от занитени стоманени плоскости за корабен фюзелаж. Прозорците са от два слоя нечупливо, шу-моизолиращо, бронирано стъкло. Стъклото е еднопосочно, което означава, че ти можеш да виждаш навън, но хората отвън — а такива и бездруго няма — не могат да виждат вътре. Казвам ти всичко това, само за да ти спестя усилията. На лавиците има книги, в банята тече питейна вода, а в чекмеджето на бюрото има бонбони, от които можеш да си вземеш.

— Боже, дал си си много зор, хвърлил си средства. Даже и бонбони!

— Действително.

— Действително. — Тя се подигра на изискания му, провлачен акцент. — Каза, че имаш да ми съобщиш две неща. Кое е второто?

— Че трябва да умреш. Ако вярваш в някакъв висш разум, непременно си разчисти сметките с Него. Смъртта ще те посети утре сутринта по традиционното време: на изгрев слънце.

Почти неволно Виола се разсмя. Бе гневен, горчив смях.

— Ако само можеше да се видиш отстрани що за помпозен задник си! Ще умреш по изгрев. Колко театрално.