Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— А каква, ако мога да знам, е тя?

— Искам да ни доведеш Пендъргаст.

Д’Агоста стоеше като ударен от гръм. Трябваше да се досети.

— Доведи го. Спаси се. Спаси кариерата си. Ако той е невинен, нека го докаже в съда.

— Но уликите срещу него са смазващи…

— Така е. Дяволски смазващи. А ти дори не си видял и половината. Но това е начинът, по който работи нашата система: доведи го и нека се срещне лице в лице със съдебното жури.

— Да го доведа? Но как?

— Вече съм планирала всичко. Ти си единственият човек, на когото вярва.

— Караш ме да го предам?

— Да го предадеш? Господи, Вини, този човек е сериен убиец! Четирима невинни са мъртви. Има и нещо друго, което очевидно пренебрегваш. Действията ти до този момент — държиш в тайна съществуването на Пендъргаст, лъжеш ме, лъжеш капитан Сингълтън — са на границата на възпрепятстване на правосъдието. И сега, след като знаеш, че Пендъргаст е беглец — точно така, вече е издадена заповед за арестуването му, — всякакви по-нататъшни действия от твоя страна да го защитиш ще бъдат считани за престъпно възпрепятстване и съучастие. Затънал си достатъчно и това е единственият начин да се измъкнеш от тази каша. Доведи ни го, защото иначе ти отиваш в затвора. Толкова е просто.

Известно време Д’Агоста не каза нищо. Когато заговори, гласът му звучеше глухо и сковано дори в собствените му уши.

— Дай ми един ден да го премисля.

— Ден? — Тя го погледна невярващо. — Разполагаш с десет минути.

Виола се събуди с ужасно главоболие. Известно време гледа объркано и неразбиращо към богато надипления балдахин на леглото, който се издигаше над нея. После всичко се върна в съзнанието й: пътуването по тъмната магистрала, танцуващите снежинки, все по-странните коментари на брата на Пендъргаст, внезапното нападение…

Тя отблъсна надигащата се вълна на паника и продължи да лежи неподвижно, концентрирайки се само върху дишането си, като се опитваше да не мисли за нищо друго.

Най-сетне, когато почувства, че отново се владее, се изправи бавно.

Виеше й се свят и пред погледа й танцуваха тъмни петна. Затвори очи. Когато пулсирането поутихна, отново ги отвори и огледа стаята.

Беше малка спалня с тапети на рози, стара викторианска мебелировка и един-единствен прозорец с решетки. Като се премести внимателно — заради главоболието и за да не вдига шум — тя провеси крака от леглото и стъпи несигурно на пода. Тихо се протегна към топката на вратата и я завъртя, но — както очакваше — вратата се оказа заключена. Втората вълна на паника бе потушена много по-бързо от първата.

Тя се приближи към прозореца и погледна навън. Къщата се намираше на няколкостотин метра от блатист залив. Отвъд силуета на мършавите дюни се виждаше линията на прибоя и тъмния океан с белите гугли на разпенените вълни. Небето бе с металносив цвят и с инстинкта на човек, прекарал много нощи под открито небе, тя усети, че е сутрин. Отляво и отдясно забеляза две порутени крайбрежни къщи, чиито прозорци бяха обковани с дъски за през зимния сезон. Брегът бе пуст.

Протегна ръка през решетките и почука по стъклото. То изглеждаше необикновено синьо и дебело — може би беше нечупливо. А също и звуконепроницаемо — във всеки случай тя не можеше да чуе прибоя.

Продължи да се движи бавно, като полагаше всички усилия да пази тишина и влезе в малка пристроена баня. Както спалнята, и тя бе старомодна и изискана — с умивалник, с вана на крачета и друг малък прозорец, също с решетки и със същото странно, дебело стъкло. Тя завъртя кранчето и бликна струя вода, която бързо премина от студена във вряла. Завъртя го обратно и се върна в спалнята.

Отпусна се на леглото и се замисли. Всичко бе толкова нереално, толкова странно, че бе направо неразбираемо. Човекът, който я бе посрещнал бе братът на Пендъргаст, в това изобщо не се съмняваше — по извънредно много неща си приличаха. Но защо му беше да я отвлича? Какви бяха намеренията му? И — нещо още по-важно: каква, по дяволите, бе ролята на Пендъргаст в случая? Как е могла до такава степен да греши по отношение на него?

Но след това, като си спомни кратката им среща на остров Капрая миналата есен, тя осъзна колко странно бе всичко. Може би слухът за трагичната му смърт я бе накарал да гледа твърде романтично на единствената им среща, да вижда в нея по-дълбок смисъл, отколкото тя съдържаше в действителност. А после това писмо с новината, че Пендъргаст е жив и романтичната му, импулсивна молба…