Дъглас Престън - Вуду

Д’Агоста отмести очи от размазаните снимки. Наближаваше един часът. Стомахът му изкъркори.

— Не се случва кой знае какво.

Пендъргаст не отговори, сребристите му очи сканираха тълпата.

— Обяд?

— Предлагам да изчакаме.

— Нищо няма да се случи — тези хора не искат да си мачкат ризите.

Пендъргаст огледа преминаващите.

— Предпочитам да остана тук поне докато ораторите не преминат.

Пендъргаст изглежда никога не яде , помисли си Д’Агоста. Проклет неделен протест. Той последва Пендъргаст по тротоара, чувствайки раздразнение. „Тълпата“ беше започнала да се събира в края на бейзболното игрище по пътя към Вилата. Дотук всичко се извършваше по правилата. Полицаите започнаха да прибират във вановете принадлежностите за размирици и сълзотворния газ. От двете дузини полицейски коли, изпратени на мястото, половината вече бяха напуснали и се бяха върнали към нормалните си задължения.

Когато групата се завъртя, скандирайки и размахвайки лозунги, Плок се изкачи на една от пейките за зрители. Естебан пристъпи и се позиционира зад него, скръстил почтително ръце пред гърдите си, готов да слуша.

— Приятели и други животни! — извика Плот. — Добре дошли! — Той не държеше мегафон, но острият му писклив глас се чуваше добре.

През тълпата премина шепот и парцаливите лозунги бяха смъкнати. Тази тълпа от юпита и жители на Горен Уест Сайд, помисли си Д’Агоста, не беше нещо по-различно от кудкудякане на колониални дами, събрали се на следобеден чай. Онова, от което лично той се нуждаеше в момента, беше чаша кафе и чийзбургер с бекон.

— Казвам се Рич Плок, изпълнителен директор на организацията „Хора за Други Животни“. Моя чест и привилегия е да ви представя главния говорител на организацията. Моля, посрещнете Алигзандър Естебан!

Това сякаш възбуди по някакъв начин тълпата и Естебан се изкачи над скандиращите, чиито викове се засилиха. Той се усмихна и огледа присъстващите, оставяйки шума да продължи още минута-две. Най-накрая вдигна ръце за тишина.

— Приятели — каза той с глас, пълна противоположност на този на Плок, — вместо да държа реч, искам да опитам нещо друго. Ако искате, наречете го познавателно упражнение.

Хората се размърдаха и през тълпата премина ропот на недоволство, че те са се събрали тук да протестират, а не да правят упражнения.

Д’Агоста подсмръкна.

— Познавателно упражнение. Явно забавното сега започва.

— Искам всички да затворите очи. И да почувствате човешкото си тяло за миг.

Тишина.

— И да си се представите в тялото на едно малко агънце.

Отново размърдване.

— Вие сте родени през пролетта в една ферма близо до Ню Йорк — зелени поля, слънце, прясна трева. През първите седмици от живота си сте с майка си, свободни сте, сгушвате се в защитната прегръдка на козинката си. Всеки ден скачате на воля из полето заедно с майка си, братчетата и сестричетата си, всяка нощ се прибирате в оградената кошара. Вие сте щастливи, защото живеете живота, който Господ иска да живеете. Това е истинското определение на щастието. Не съществува страх. Не съществува ужас. Не съществува болка. Дори не знаете, че ги има.

— Един ден идва голям дизелов камион. Отделят ви грубо от майка ви. Това е ужасно, почти немислимо преживяване. Набутват ви в багажника на камиона. Вратата се затръшва. Вътре — воня на тор и на страх. Тъмно. Камионът се люшка по пътя. Можете ли да се опитате сега заедно с мен да си представите ужаса, който това малко беззащитно животно изпитва?

Естебан млъкна и се огледа. Тълпата беше притихнала.

— След едно ужасно пътуване камионът спира. Стоварят всички агнета — освен вас. Не, няма да ви сложат на яслата, участта ви е много по-лоша.

— Камионът продължава. Сега сте съвсем сами. Треперите от ужас в тъмното. Самотата ви смазва; тя е истинско чувство, биологична реакция. Отделеното от стадото агне е мъртво агне — винаги. И вие го усещате, усещате ужаса по-силно от самата смърт.

— Камионът отново спира. Един мъж се качва, увива един вонящ, изцапан с кръв синджир около врата ви. Отвеждат ви на едно много тъмно място. Това е църква, или поне нещо такова — но, разбира се, вие не го знаете. Пълно е с хора и мирише на лошо. На слабата светлина едва различавате нещо. Хората повторят монотонно някакви думи, след това започват да бият барабани. От тъмното надничат странни лица. Чуват се викове, съскане, тропане на крака. Ужасът ви е безграничен.

— Отвеждат ви до един стълб и привързват веригата към него. Блъскането на барабаните, тропането, застоялият неподвижен въздух — около вас няма нищо друго. Вие проблейвате от страх, продължавате да викате майка си. Единственото нещо, което ви е останало, е надеждата. Надявате се, че майка ви ще дойде и ще ви изведе от това място.