Дъглас Престън - Вуду

Внезапно до слуха му достигна раздразнен глас откъм коридора — някой искаше да се срещне с него. Звучеше познато, но Д’Агоста не можа веднага да се сети. Той стана и надникна през вратата. Един мъж в кадифено сако спореше с една от секретарките.

Секретарката вдигна поглед и го видя.

— Лейтенант, казвам на този господин, че трябва да предаде съобщението си на сержанта.

Мъжът се обърна.

— Ето ви и вас!

Това беше онзи продуцент на филми, Естебан. С превръзка на челото.

— Сър — каза секретарката, — трябва да си запишете час за среща с лейтенанта…

Д’Агоста му махна с ръка.

— Шели, ще разговарям с господина. Благодаря.

Д’Агоста се върна в офиса си и Естебан го последва. Когато забеляза Пендъргаст, седящ мълчаливо в ъгъла, той се намръщи; при първата им среща в имението на Естебан в Лонг Айлънд между двамата мъже бяха прехвърчали искри.

Д’Агоста седна уморено зад бюрото си, а мъжът се разположи на стола срещу него. Имаше нещо в този човек, което Д’Агоста не харесваше. И главното — мъжът беше самодоволен фукльо.

— Какво е това? — попита Д’Агоста и посочи превръзката му.

— Нападнаха ме — каза Естебан. — Вижте! Нападнаха ме с нож!

— Подадохте ли оплакване в полицията?

— Какво, по дяволите, си мислите, че правя сега?

— Господин Естебан, аз работя в отдел „Убийства“. Ще ви изпратя при друг разследващ полицай…

— Това е опит за убийство, не е ли така? Бях нападнат от зомби.

Д’Агоста спря. Пендъргаст бавно вдигна глава.

— Извинете ме… зомби ли казахте? — попита Д’Агоста.

— Точно това казах. Или някой, който се държеше като зомби.

Д’Агоста вдигна ръка и натисна интеркома.

— Шели? Изпрати ми веднага един разследващ полицай, за да снеме свидетелски показания.

— Разбира се, лейтенант.

Мъжът се опита да говори отново, но Д’Агоста го възпря с ръка. След минута влезе един полицай с дигитален микрофон и Д’Агоста му кимна да седне на свободния стол. Той включи микрофона, след което Д’Агоста се обърна към Естебан:

— Добре, господин Естебан. Нека чуем историята ви.

— Снощи останах до късно да работя в офиса си.

— Адрес?

— Трийсет и трета и Западна Трийсет и пета улица №5, близо до Конгресния център „Джейвитс“. Излязох към един след полунощ. Този район на града е напълно безлюден през нощта и аз тръгнах на изток по трийсет и пета, когато осъзнах, че някой върви след мен. Обърнах се и видях някакъв скитник, пиян или може би дрогиран, облечен в дрипи, да залита. Не му обърнах особено внимание. Точно преди да стигна ъгъла на Десето авеню, го чух да тича след мен. Извърнах се и той ме удари по главата с един нож. Беше само страничен удар, слава богу. Човекът — или човекоподобното нещо — се опита да ме прободе отново с ножа. Но аз се поддържам в добра форма, освен това бях боксьор в колежа, така че парирах удара и го ударих аз. Силно. Той ми налетя пак, но този път бях готов и го прострях на земята. Той се изправи, грабна ножа и, залитайки, изчезна в нощта.

— Може ли да опишете извършителя? — попита Пендъргаст.

— Много подробно. Лицето му беше подпухнало. Беше облечен в дрипи, изцапани, може би с кръв. Косата му беше кестенява, мръсна и стърчеше… Издаваше един особен звук, като… — Естебан спря и се замисли. — Напомня вода, всмукана от канал. Висок, кокалест, слаб, тромав. На около трийсет и пет. Ръцете му бяха изцапани с нещо, което приличаше на засъхнала кръв.

Колин Фиъринг , помисли си Д’Агоста. Или Смитбак.

— Можете ли да кажете в колко часа се е случило?

— Погледнах часовника си. Беше един и единадесет минути след полунощ.

— Някакви свидетели?

— Не. Вижте, лейтенант, знам кой беше.

Д’Агоста изчака.

— От Вилата са излезли да ме хванат, след като повдигнах въпроса за жертвоприношенията на животни. Бях интервюиран от онзи репортер, Смитбак — след това беше убит. От някакво зомби, или от човек, облечен като зомби, според пресата. След това ме интервюира друг репортер, Кейтлин Кид — и тя беше убита от тъй наречено зомби. Сега са по петите ми!

— Зомбитата са по петите ви — повтори Д’Агоста с колкото е възможно по-неутрален тон.

— Вижте, не знам дали са истински или фалшиви. Въпросът е, че идват от Вилата. Трябва нещо да се направи — и то веднага. Тези хора вече не се владеят, режат глави на невинни животни, а сега убиват хората, които не одобряват практиката им да провеждат ужасни церемонии. Междувременно Ню Йорк не прави нищо, докато тези убийци си живеят необезпокоявани без разрешение на държавна земя!