Дъглас Престън - Вуду

— Виж, май ни настигат — каза Д’Агоста. Той си пое дълбоко въздух, след това застана на пътя и извади полицейската си значка. Пендъргаст се изправи до него.

Той се обърна към тълпата, предвождана от Плок. Беше ужасно, като да гледаш стадо разярени бикове.

— Хора! — провикна се той. — Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление! Нямате право да продължавате нататък!

Тълпата не спря.

— Към Вилата!

— Господин Плок, не го правете! Незаконно е и, повярвайте ми, ще бъдете арестувани!

— Изселете ги!

— Да отиват по дяволите!

— Ако се приближите до мен, ще бъдете арестуван! — Той хвана Плок и въпреки че мъжът не се възпротиви, жестът беше безнадежден. Останалите връхлетяха като вълна, хвърлиха се към него, а той не можеше да арестува стотици хора сам-самичък.

— Стой на мястото си — каза Пендъргаст до него.

Д’Агоста изскърца със зъби.

Сякаш по някаква магия до тях изникна Естебан.

— Приятели! — извика той и се обърна към приближаващата се тълпа. — Моите приятели симпатизанти!

При тези думи първите редици забавиха крачка.

— Към Вилата!

С изненадващо движение Естебан се завъртя и прегърна Плок, после отново се обърна към тълпата с вдигнати ръце.

— Не! Приятели мои, смелостта ви ме трогна дълбоко… дълбоко! Но ви умолявам: не приближавайте! — Той внезапно понижи глас и заговори поверително на Плок. — Рич, нуждая се от помощта ти. Това е необмислено — и ти го знаеш.

Плок погледна Естебан и се намръщи. Виждайки явното несъгласие между лидерите, предната редица протестиращи започна да се колебае.

— Благодаря ви за големите ви сърца! — извика Естебан отново към тълпата. — Благодаря! Но, моля ви, послушайте ме. Има си време и място за всичко. Рич и аз сме единодушни: сега не е нито времето, нито мястото да се напада Вилата! Разбрахте ли ме? Изложихме нашето разбиране, демонстрирахме нашата непоколебимост и решителност. Показахме на обществото гнева си! Засрамихме бюрократите и накарахме политиците да обърнат внимание! Направихме онова, за което сме дошли! Но без насилие! Моля ви, без насилие!

Плок продължи да мълчи, лицето му потъмня.

— Дойдохме да спрем убийствата, а не да говорим! — извика един глас.

— И наистина ще спрем тези убийци! — каза Естебан. — Моля ви, какво ще постигнем с конфронтация? Не се шегувайте, тези хора ще ни посрещнат с бурна съпротива. Може да са въоръжени. Вие готови ли сте? Само неколцина от нас! Приятели мои, скоро ще настъпи времето, когато тези хора ще бъдат прогонени. Но не сега — не още!

Той направи пауза. Внезапната тишина беше впечатляваща.

— Съмишленици мои — продължи Естебан, — вие показахте смелостта на убежденията си. А сега ще се върнем на мястото, където се бяхме събрали. Ще поговорим, ще изнесем речи и ще покажем на целия град какво се случва тук! Ще доведем правосъдието.

Тълпата изглежда очакваше Плок да потвърди думите на Естебан. Най-накрая Плок вдигна ръка с бавен, неохотен жест.

— Ние показахме мнението си! — каза той. — Да се връщаме — веднага!

Медиите се стълпиха отпред, камерите на вечерните новини се вдигнаха, тук-там се показаха микрофони, но Естебан махна с ръка да ги изключат. Д’Агоста гледаше слисан как по призива на Естебан тълпата смени посоката, върна се на пътя и бавно се понесе на мирни групички като преди; някои вдигаха лозунгите, изоставени по пътя, докато само преди малко се носеха устремно към Вилата. Д’Агоста ги гледаше с удивление. Естебан беше възпламенил тези хора и ги бе накарал да действат — и в последния възможен момент ги беше охладил със студена вода.

— Какво става с този тип, Естебан? — попита той. — Мислиш ли, че се изплаши в последната минута?

— Не — промърмори Пендъргаст, вперил очи в гърба на Естебан. — Много любопитно — усмихна се той, сякаш на себе си. — Да знаеш, че нашият приятел яде месо. Агнешко, ако трябва да сме точни.

Когато Д’Агоста се появи в офиса на Марти Уортик, нервният бюрократ дребосък погледна гневното му изражение и набързо постла червената пътека: облече сакото си, придружи го до дивана и му донесе чаша изстинало кафе.

След това се върна на бюрото си.

— Какво мога да направя за вас, лейтенант? — попита той с тънкия си висок глас. — Удобно ли ви е?

Всъщност на Д’Агоста не му беше нито уютно, нито удобно. Чувстваше се все по-гадно от закуската насам — зачервен, всичко го болеше — и се чудеше дали не е пипнал някой грип. Опита се да не мисли за това как — по общо мнение — се влошаваше състоянието на Бертен или на служителя по ветеринарен контрол, Пулчински, който си беше тръгнал от работа предишния ден, оплаквайки се от втрисане и слабост. Оплакванията им не бяха свързани с Шариер и магическите му номера… не беше възможно. Но той не бе дошъл тук да говори за удобства.