Дъглас Престън - Вуду

Д’Агоста гледаше втрещено. Казаното от този тип беше много шум без никакво съдържание.

— Съжалявам, не следих мисълта ви.

Въздишка.

— Изглежда жителите на Вилата живеят на тази територия поне от Гражданската война насам. Било е изоставена църква с многобройни допълнителни постройки, доколкото знам, и те просто са се заселили там. В Ню Йорк по онова време е имало много заселници, които са се настанили на държавна земя. Сентръл Парк е бил пълен с такива: малки ферми, кочини, колиби и тъй нататък.

— Но сега не са в Сентръл Парк.

— Наистина, наистина — заселниците били изгонени от Сентръл Парк, когато се взело решение това да стане парк. Но северният край на Манхатън е бил винаги нещо като ничия земя. Скалист и горист, неподходящ за селско стопанство или застрояване. Инууд Хил Парк не е съществувал до трийсетте години. По онова време жителите на Вилата са получили право на владение по давност.

Настоятелният назидателен тон на мъжа започваше да дразни.

— Вижте, не съм юрист. Знам само, че те нямат право на собственост над земята и са блокирали обществен път. Продължавам да чакам да ми обясните как е възможно това. — Д’Агоста скръсти ръце и се облегна назад.

— Лейтенант, моля ви. Опитвам се да ви го обясня. Тези хора са там от сто и петдесет години. И са придобили право на собственост.

— Право да блокират градска улица?

— Може би.

— Значи според вас ако аз реша да барикадирам Пето авеню, всичко е наред? Имам право да го направя, така ли?

— Ще бъдете арестуван. Градът ще се противопостави. Законът за придобиване на владение по давност не би бил приложен.

— Добре, тогава, нахълтвам в апартамента ви, докато ви няма, живея си там, без да плащам наем двайсет години, и той става мой?

Кафетата пристигнаха, с мляко и изстинали. Д’Агоста гаврътна наведнъж половината. Уортик отпи от своето с шумно сърбане.

— Всъщност — продължи той, — би бил ваш, ако ползването на апартамента е било открито и общоизвестно, и ако аз никога не съм ви давал разрешение да сте там. Накрая вие бихте придобили право на собственост поради…

— Какво става, по дяволите — в комунистическа Русия ли се намираме или какво?

— Лейтенант, не аз съм писал закона, но трябва да кажа, че той е напълно основателен. Целта му е да ви защити, ако вие, да кажем, случайно построите септична система, която навлиза незаконно в съседски терен и този съсед не забележи или не възрази двайсет години — мислите ли, че трябва да я махнете, ако той я забележи след това?

— Едно цяло селище в Манхатън не може да се приравнява до септична система.

Гласът на Уортик ставаше неравен, когато се ядоса, а по шията му избиваха червени петна.

— Септична система или цяло село — изграчи той — принципът е един и същ! Ако собственикът не възрази или не забележи, а вие използвате имота открито, тогава наистина придобивате законови права. Приема се, че собствеността е била изоставена — не много различно от закона в корабоплаването за спасяване на имуществото при корабокрушение.

— Значи ми казвате, че градската управа никога не се е противопоставила на Вилата.

Мълчание.

— Ами, не знам.

— А може би са се противопоставили? Може би в някоя папка писмата си стоят? Обзалагам се…

Д’Агоста млъкна, когато една облечена в черно фигура се плъзна в стаята.

— Кой сте вие? — Гласът на Уортик прозвуча високо и тревожно. Д’Агоста трябваше да признае, че Пендъргаст имаше по-скоро смущаващо присъствие, когато човек го видеше за първи път — целият в черно и бяло, с кожа толкова бледа, че почти изглеждаше мъртъв, сребристите му очи бяха като току-що изсечени монети.

— Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване, сър. — Пендъргаст се поклони леко. Бръкна в джоба на сакото си и извади кафяв плик, който сложи на бюрото и отвори. Вътре имаше фотокопия на стари писма върху бланки на Ню Йорк сити.

— Какво е това? — присви очи Уортик.

— Писмата. — Той се обърна към Д’Агоста. — Винсънт, моля те да простиш закъснението ми.

— Писма? — Уортик се намръщи.

— Писмата, в които жителите на града са изказвали неодобрението си от Вилата. Започват от 1864-та година.

— Откъде ги взехте?

— Имам изследовател в библиотеката. Отличен колега, силно ви го препоръчвам.

— Така-а — поклати глава Д’Агоста. — Значи ги намери. Никакви права за придобиване по давност и всякакви други глупости.

Петната по шията на Уортик се зачервиха още повече.