Дъглас Престън - Вуду

— Какво можете да ни кажете за тази Вила? Там наистина ли правят жертвоприношения?

— Имало е няколко оплаквания за шум от животни от това място. Това е един от районите, които се разследват активно. Мога да добавя, че не открихме пряка връзка между Вилата и убийството на Смитбак.

— Като заговорихме за убийството на Смитбак — продължи жената, — получиха ли се резултатите от аутопсията? Каква е причината за смъртта?

— Причината за смъртта е прободна рана в сърцето.

Той огледа тълпата: вдигнати ръце във въздуха, светкавици на фотоапарати и камери, дигитални рекордери. Беше странно да не вижда Смитбак сред нетърпеливите лица, викащ и жестикулиращ, с лизнато на челото.

— Да — каза той, посочвайки към мъж на третата редица, с голяма ярка папийонка.

— Потвърдихте ли самоличността на убиеца на Смитбак? Фиъринг ли е бил, съседът му?

— Фиъринг не му е бил непосредствен съсед. Живеел е в същата сграда. Тестовете още продължават, но към момента всички улики ни насочват към Фиъринг и той определено представлява интерес за нас в това разследване. В момента е на свобода и се смята, че се крие от закона.

Ако е възможно да се смята, че един труп се крие от закона.

— Каква е връзката на Фиъринг с Вилата?

— Не сме установили връзка между Фиъринг и Вилата.

Вървеше по-добре, отколкото бе предполагал: предвид обстоятелствата, пресата изглеждаше овладяна, едва ли не почтителна. Той кимна към друга вдигната ръка.

— А какво ще кажете за обиска в офиса на Клайн? Той заподозрян ли е?

— В този момент не е заподозрян. — Д’Агоста избягваше да гледа Рокър. Исусе, как медиите винаги научаваха всичко?

— Тогава защо е бил обискът?

— Съжалявам, не мога да се впускам в този аспект на разследването.

Той понечи да посочи към друг репортер, но внезапно един глас се открои над другите. Д’Агоста се обърна намръщен. Един мъж стоеше почти отпред: висок, с вид на човек, завършил скъпо частно училище, с къса жълтеникавочервена коса, рипсена вратовръзка и трапчинка на брадичката, в която можеш да паркираш камион.

— Искам да знам какъв реален прогрес е направен — каза той със силен, гръмовит глас. Въпросът беше толкова неясно формулиран, толкова агресивен, че за момент Д’Агоста замълча слисан.

— Моля? — произнесе след малко той.

— Аз съм Брус Хариман — продължи мъжът. — От „Таймс“. Член на нюйоркското дружество на журналистите — моят добър приятел Бил Смитбак — е бил брутално убит. Измина една седмица. Така че нека го кажа по друг начин: защо има толкова малък напредък по случая?

Сред тълпата се понесе ропот. Няколко глави кимнаха в съгласие.

— Всъщност напредък има. Очевидно не съм свободен да се впускам във всички подробности. — Д’Агоста знаеше колко неубедително прозвуча, но това бе най-доброто, което можеше да направи.

Само че Хариман не му обърна внимание.

— Това беше нападение над журналист за това, че си върши работата — каза той с чувство. — Нападение срещу нас, срещу нашата професия.

Одобрителният шепот се засили. Д’Агоста понечи да извика друг, но Хариман отказа да млъкне.

— Какво става във Вилата? — повиши глас той.

— Както казах, няма доказателства, че Вилата е намесена…

Хариман го прекъсна.

— Защо са им позволили открито да измъчват и убиват животни? А може би дори не само животни? Лейтенант, сигурно знаете, че много нюйоркчани си задават същия въпрос: Защо полицията не е направила абсолютно нищо?

Изведнъж тълпата се разкрещя — питаха, жестикулираха, лицата им бяха гневни. И когато един след друг станаха на крака, Хариман седна със самодоволно изражение на патрицианското си лице.

Ролсът мина през голяма бяла порта и продължи по калдъръмената алея, която се извиваше сред древни дъбове, преди да се отвори внезапно към голямо имение, заобиколено от допълнителни постройки: конюшня, белведере, зимна градина и голям хамбар с червен покрив, изграден върху основа от стар камък. Отвъд, една обширна, грижливо поддържана ливада водеше към водите на Лонг Айлънд Саунд, проблясващи на утринната светлина.

Д’Агоста подсвирна.

— Исусе, не му е зле!

— Настина. А дори не можем да видим къщата на пазача, летището за хеликоптери и рибния развъдник от мястото, на което сме.

— Припомни ми отново защо сме тук — каза Д’Агоста.

— Господин Естебан е един от хората, които са се оплаквали най-много от Вилата. Любопитен съм да чуя неговото мнение за мястото от първа ръка.