Дъглас Престън - Вуду

Д’Агоста го прекъсна нетърпеливо:

— Значи какви са опциите?

— Ами, ти каза, че това място е навътре в гората, нали?

— Точно така.

— Което изключва простия вариант: не можеш да се приближиш достатъчно, да видиш доказателство за престъпление на повърхността, да подушиш миризма на марихуана, образно казано. И няма да са налице някакви неотложни обстоятелства — някой да крещи за помощ или нещо подобно.

— Имало е достатъчно крясъци — от животни.

— Виж, ето какво мисля. Никога няма да проникнеш там на базата на обвинение в убийство, но вероятно мога да измъкна нещо, свързано с проявена жестокост към животни. Има закон, на който можем да се опрем. Ако отидеш там със служител по ветеринарен контрол, нищо не ти пречи да си отваряш очите и за други доказателства, каквито търсиш.

— Интересно. Мислиш ли, че това ще мине?

— Да, мисля.

— Фред, ти си гений. Звънни ми, когато научиш повече. — Д’Агоста затвори телефона и се върна към настоящия си проблем.

На повърхността не изглеждаше сложно. Добри свидетели, отлични свидетели бяха видели Фиъринг да влиза и да напуска сградата. И въпреки, че резултатите не бяха официални и не можеха да бъдат използвани в съда, ДНК-то на човека беше намерено на местопрестъплението, нещо, което официалните резултати в края на краищата биха потвърдили. Фиъринг беше преследвал Нора и отново имаше доказателство за неговата ДНК. Гробът му беше празен — вътре нямаше тяло. Това беше доказателството от една страна.

От друга страна? Един преуморен, небрежен патолог, който не би признал, че е направил грешка. Татуировка и родилен белег, всяко от които би могло да бъде подправено или сбъркано, като се има предвид времето, през което тялото е престояло във водата. Самоличността на сестрата… но фалшиви самоличности е имало и преди, когато член на семейството е бил прекалено объркан или тялото — прекалено променено. Може би това бе застрахователна измама, с участието на сестрата. Фактът, че беше изчезнала веднага, само увеличаваше подозрението.

Не: Колин Фиъринг беше жив, Д’Агоста бе сигурен. И не беше никакво зомби. Но дали Клайн стоеше зад него, или Вилата? Той би притиснал и двете.

Взе кафето си, погледна го, след което го изля в кошчето за боклук, изпращайки след него и чашата. Достатъчно от тази гадост. Замисли се за самото престъпление. Не му изглеждаше като неуспешно изнасилване. Пък и типът беше гледал в камерата, докато е влизал. Знаел е, че е сниман — и все пак не го е било грижа.

Пендъргаст беше прав. Това не беше неорганизирано убийство: тук имаше план. Но какъв? Той изруга под нос.

Телефонът отново иззвъня.

— Д’Агоста.

— Вини? Лора е. Тази сутрин виждал ли си „Уест Сайдър“?

— Не.

— По-добре иди и си купи един брой.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто иди и си го купи. И…

— И какво?

— Очаквай комисаря да те потърси. Не му казвай, че аз съм ти казала, просто бъди готов.

— По дяволите, не и отново. — Д’Агоста остави телефона на мястото му. След това стана и се насочи към най-близките асансьори. Вероятно можеше да открие един брой от вестника на етажа, но ако Лора беше права, той се нуждаеше от известно време, за да смели публикуваното, каквото и да бе то, преди комисарят да го потърси.

Звънецът на асансьора иззвъня и вратите се отвориха. Няколко минути по-късно Д’Агоста се приближи към стенда за вестници във фоайето. Видя „Уест Сайдър“ да виси на горната лява стойка, както обикновено. Той пусна на тезгяха две монети, издърпа най-горния брой от купчината и го пъхна под мишница. Влезе в „Старбъкс“ срещу фоайето, поръча си чаша еспресо, отнесе го на масата и отвори вестника. Уводната статия почти му изкрещя:

Ритуално умъртвяване във „Вилата“

Възможни връзки с вуду и убийството на Смитбак

Д’Агоста се взираше в еспресото, което едва покриваше дъното на картонената чашка. Какво се беше случило с предварително затопляните порцеланови чаши, в които преди го сервираха? Той го остави, едва отпивайки, разтвори вестника и започна да чете.

Трябваше да признае, че като за жълта история, беше ефектна. Нора Кели и репортерката бяха отишли във Вилата през нощта, бяха прескочили оградата и бяха чули всичко със собствените си уши. След това някой ги беше подгонил, но кой или какво — оставаше неясно, макар репортерката да намекваше, че е изглеждало като зомби. Репортерката продължаваше да се чуди как градската управа е позволила обществен път да бъде затворен и дали проявата на жестокост към животни е в нарушение на закона. Имаше цитати от статия на Смитбак за Вилата, описания на предметите , оставени пред вратата на апартамента преди убийството му, както и странни неща, намерени на самата сцена на местопрестъпление. Имаше кратки цитати от шефа на групата за защита на животните. Макар репортерката да не правеше директни твърдения за връзка между Вилата и убийството на Смитбак, налагащият се извод от статията не можеше да бъде сбъркан: Смитбак беше започнал да пише за жертвоприношенията на животни и бе планирал да направи повече. И ето тук имаше едно изречение, което буквално го парна, типично за този вид репортажи. „Многократните опити да се свържем с лейтенант детектив Винсънт Д’Агоста се оказаха неуспешни“.