Дъглас Престън - Вуду

— Съжалявам. Казахте, че става въпрос за Колин Фиъринг, нали? — Въпреки климатика Лил се потеше.

— Точно така. — Д’Агоста погледна с раздразнение Пендъргаст, който се разхождаше с ръце на гърба, стиснал устни, и оглеждаше мястото. Този човек като че ли винаги изчезваше във възможно най-неподходящия момент.

— Един момент, моля. — Лил мина през стъклената врата, която водеше към неговия офис и се върна с един клипборд в ръка, вперил очи в голямата стена с урните; устните му мърдаха, сякаш броеше. След малко спряха да се движат.

— Ето тук е. Колин Фиъринг. — Той посочи към една от надписаните урни, после отстъпи назад и направи опит да изобрази усмивка, но излезе само измъчена гримаса.

— Господин Лил? — произнесе Д’Агоста. — Ключът?

— Ключ? — Върху лицето на мъжа премина паника. — Карате ме да го отворя?

— Това всъщност представлява ексхумацията, нали? — изгледа го Д’Агоста.

— Но, виждате ли, аз… не съм упълномощен. Аз съм само продавач.

Д’Агоста издиша шумно.

— Ще намерите всички документи в този плик. Единственото, което се иска от вас, е да подпишете листа отгоре — и да ни дадете ключа.

Лил погледна надолу и видя, сякаш за първи път, кафявия плик, който стискаше в ръка.

— Но аз не съм упълномощен. Ще трябва да се обадя на господин Радклиф.

Д’Агоста завъртя очи.

Лил се върна бързо в офиса си, оставяйки вратата отворена. Д’Агоста се заслуша. Разговорът започна на нисък тон, но скоро пронизителният глас на Лил проеча през мавзолея като писък на изритано куче. Господин Радклиф, както изглежда, не проявяваше желание за сътрудничество.

Лил се върна.

— Господин Радклиф идва.

— Колко време ще отнеме?

— Час.

— Забравете. Вече обясних на Радклиф. Отворете урната. Веднага.

Лил започна да чупи ръце, лицето му се изкриви.

— О, драги мой. Аз просто… не мога.

— Това в ръцете ти, друже, е съдебна заповед, а не молба за разрешение. Ако не отвориш тази урна, ще те обвиня за възпрепятстване на полицейски служител при изпълнение на служебния му дълг.

— Но господин Радклиф ще ме уволни! — извиси глас Лил.

Пендъргаст се завъртя, очевидно завършил самостоятелната си разходка, и небрежно се присъедини към двамата. Той се обърна с лице към урната на Фиъринг и прочете гласно:

— „Колин Фиъринг, трийсет и осемгодишен.“ Тъжно е, когато умират млади, не мислите ли, господин Лил?

Лил сякаш не чу. Пендъргаст плъзна ръка по мрамора, сякаш го галеше.

— Та, казвате, никой не дошъл на погребението?

— Само сестрата.

— Колко тъжно. А кой плати за него?

— Аз… не съм сигурен. Сестрата плати разходите, от сметката на майката.

— Но майката е невменяема. — Агентът се обърна към Д’Агоста: — Питам се дали сестрата е имала пълномощия? Струва си да се погледне.

— Добра идея.

Белите пръсти на Пендъргаст продължаваха да галят мрамора, докато накрая изтеглиха малък, скрит поднос, разкривайки ключалка. С другата си ръка агентът бръкна в горния джоб на сакото си и извади малък предмет, подобен на гребен, с едно късо зъбче накрая. Пъхна го в ключалката и го завъртя.

— Извинете, какво си мислите, че… — започна Лил, но гласът му замря, когато вратата на урната се отвори безшумно на смазаните си панти.

— Не, почакайте, не трябва да правите това…

Санитарят бутна носилката напред и я повдигна с леко разклащане до нивото на урната. В ръката на Пендъргаст се появи малко фенерче и той го насочи в разкрилата се тъмна вътрешност.

Настъпи кратка тишина. След известно време Пендъргаст се обади:

— Кажете, моля ви, кой държи ключовете за тези гробници?

— Ключовете? — Мъжът трепереше. — Аз.

— Къде?

— Държа ги заключени в моя офис.

— А втората връзка?

— Господин Радклиф ги пази на друго място. Но не знам къде.

— Винсънт? — отстъпи Пендъргаст назад и направи знак към отворената урна.

Д’Агоста се приближи и погледна в тъмната дупка, следвайки с поглед тънкия лъч на фенерчето.

— Проклетото нещо е празно! — обяви той.

— Невъзможно — разтрепери се Лил. — Видях да слагат тялото вътре със собствените си очи… — Гласът му се задави и той разхлаби вратовръзката си.

Санитарят с морковено-оранжевата коса надникна вътре, за да се увери.

— Тюх, да му се не види! — каза той, вперил очи.

— Не е съвсем празна, Винсънт — произнесе рязко Пендъргаст, сложи си латексовите ръкавици и бръкна вътре, внимателно измъкна един предмет и го показа на останалите, като разтвори дланта си. Беше малка кутия, грубо изработена от картон и парченца парцали, а прегънатият й хартиен капак бе леко открехнат. Вътре лежеше озъбен скелет, направен от боядисани в бяло клечки за зъби.