Дъглас Престън - Вуду

— Какво е това? — попита той. Толкова се беше ядосал, че направо трепереше.

— Онова там ли? — отвърна Клайн. — О, това е Чонси.

— Изхвърлете го оттам. Веднага.

— Не мога да го направя.

— Какво? — произнесе Д’Агоста през стиснати зъби.

— Той е зает.

— Ритни се отзад — чу се гласът на Чонси.

— Зает?

— Да. Обядва.

Без да каже друго, Д’Агоста отиде до вратата и я отвори.

Оттатък се намираше малка стая, не по-голяма от килер. В нея нямаше нищо, освен една Т-образна пръчка на височината на гърдите — и на нея се мъдреше голям розово-оранжев папагал. В ноктите си стискаше бразилски орех. Той го погледна кротко, свенливо скрил масивния си клюн в перушината на бузите си, качулката на главата му леко се изправи, сякаш въпросително.

— Лейтенант Д’Агоста, запознайте се с Чонси — с издевателска сериозност каза Клайн.

— Върви по дяволите, Д’Агоста — изкрещя папагалът.

Д’Агоста пристъпи напред. Птицата нададе пронизителен крясък и изпусна ореха, като размаха широките си крила и поръси Д’Агоста с перушина.

— Вижте сега какво направихте — укоризнено произнесе Клайн. — Развалихте му обяда.

Д’Агоста отстъпи още една крачка назад, дишайки тежко. Внезапно осъзна, че не може да направи нищо, абсолютно нищо. Клайн не беше нарушил закона. Какво щеше да направи, да закопчее в белезници качулатото какаду и да го замъкне в центъра на града? Щеше да стане за смях в управлението. Дребният никаквец наистина бе помислил за всичко. Той стисна силно писмото в ръката си. Чувството за безсилие бе мъчително.

— Откъде знае името ми? — промърмори той, докато изтръскваше перушината от сакото си.

— О, това ли — каза Клайн. — Виждате ли, Чонси и аз… ами-и-и-и… ви обсъждахме точно преди да дойдете.

Когато влязоха в асансьора на път към първия етаж, Д’Агоста погледна Пендъргаст. Специалният агент се тресеше в безгласен смях. Д’Агоста извърна поглед и се намръщи. Най-накрая Пендъргаст се успокои и прочисти гърлото си.

— Мисля си, скъпи ми Винсънт — каза той, — че май ще трябва да се сдобиеш с прословутата заповед за претърсване възможно най-бързо.

Кейтлин Кид пресече и спря колата в предназначената само автобуси лента срещу Нюйоркския природонаучен музей. Преди да излезе, разтвори един брой на вчерашния „Уест Сайдър“ — с нейната статия и напечатаното й с едър шрифт име — върху таблото. Това, заедно с журналистическата й карта, можеше да помогне да избегне втори фиш за глоба в последните дни.

Тя бързо пресече Мюзиъм драйв, вдишвайки мразовития есенен въздух. Беше пет без петнайсет и, както бе предположила, голяма група хора излизаха целеустремено от една немаркирана врата на първия етаж на огромната постройка. Носеха чанти и служебни куфарчета — очевидно бяха служители, не посетители. Тя си проби път през тълпата и тръгна към вратата.

Отвъд нея лежеше тесен коридор, водещ към будката на охраната. Няколко души показваха в момента служебните си пропуски и тя видя как двамата скучаещи охранители им махат с ръка да влизат. Кейтлин разрови чантата си и измъкна журналистическия си пропуск.

Пристъпи напред и го показа на охранителя.

— Само за служители — отсече той.

— Аз съм от „Уест Сайдър“ — отвърна тя. — Пиша история на музея.

— Имате ли насрочена среща?

— Имам насрочено интервю с… — Тя погледна табелката върху гърдите на един куратор, който току-що влизаше в малкия охранителен пункт. Щяха да минат поне няколко минути, преди да стигне до офиса си.

— Доктор Прин.

— Момент. — Мъжът погледна в една книга със служебни телефони, вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща не вдигна никой. Мъжът отправи сънливите си очи към нея:

— Не е стигнал. Трябва да почакате тук.

— Може ли да седна? — Тя посочи една пейка, отдалечена по-навътре в коридора.

Охранителят се поколеба.

— Бременна съм. Не бива да стоя дълго на крака.

— Вървете.

Тя седна на пейката, кръстоса крака, отвори една книга, без да изпуска от очи охраната. След малко пристигнаха група служители и се струпаха на входа — портиери, ако се съдеше по вида им, които идваха за нощната смяна. В момента, когато охранителите бяха погълнати напълно от проверката на пропуски и отбелязваха имената, Кейтлин бързо се изправи и се присъедини към потока служители, които вече бяха минали контролния пункт.

Стаята, която търсеше, се намираше в сутерена — пет минути ровене в Интернет — и се беше сдобила със справочник на служителите и план на музея — но мястото представляваше ужасен лабиринт от пресичащи се пасажи и безкрайни, неотбелязани коридори. Присъствието й не усъмни никого, дори като че ли никой не я забеляза, а няколко добре обмислени въпроса най-после я изведоха до дълъг, мъждиво осветен коридор, двете стени на който бяха осеяни с врати, с монтирани върху тях прозорци с матирани стъкла. Кейтлин тръгна бавно по коридора, като четеше имената върху вратите. Във въздуха се носеше миризма — леко неприятна, която не можеше да идентифицира. Някои от вратите бяха отворени и зад тях се виждаха лабораторно оборудване, претъпкани офиси и — странно! — затворени в буркани животни и гледащи свирепо препарирани същества.