Дъглас Престън - Вуду

— А-а-а. Значи сте тук във връзка с убийството на Смитбак.

— Използвате властовата си позиция, за да злоупотребявате и да доминирате тези жени. Те са се плашели от вас, страхували са се да не изгубят работата си, да не се изпуснат да кажат нещо. Но Смитбак не се е уплашил. Показал е на света що за човек сте.

— Нищо не е показал — каза Клайн. — Голословни твърдения, нищо не беше доказано и неуредиците, ако такива изобщо съществуват, са завинаги преустановени. За съжаление на вас и на Смитбак, никой не заведе дело.

Д’Агоста сви рамене, сякаш да каже: Няма значение, все някога истината ще излезе наяве.

Пендъргаст се размърда в стола си.

— Колко ли неприятно трябва да е било за вас, след като статията на Смитбак е била публикувана и капитализацията на борсовите акции на ДВИ е паднала с петдесет процента. — Лицето на Клайн остана спокойно.

— Знаете пазарите. Толкова са несигурни. ДВИ почти се върна там, където беше.

Пендъргаст скръсти ръце.

— Сега сте изпълнителен директор и никой няма да започне да ви натяква или да ви вземе парите за обяд. Никой няма да спре да ви уважава, прав ли съм, господин Клайн? — Пендъргаст се усмихна благо и погледна Д’Агоста. — Писмото?

Д’Агоста бръкна в джоба си, измъкна писмото и започна да чете:

— „Обещавам, без значение колко време ще ми отнеме и колко ще ми струва, че ще съжаляваш задето си написал тази статия. Не можеш да знаеш как ще действам, или кога, но те уверявам: ще го направя.“ — Той вдигна очи. — Вие ли го написахте, господин Клайн?

— Да — каза той; лицето му продължаваше да е под контрол.

— А вие ли го изпратихте на Уилям Смитбак?

— Аз.

— Вие ли…

Клайн го прекъсна.

— Лейтенант, толкова сте досаден. Нека си задавам аз въпросите и да ви спестя всичкото това време. Дали съм сериозен? Абсолютно. Дали аз съм отговорен за неговата смърт? Възможно е. Дали съм доволен, че е мъртъв? Да, доволен съм, благодаря. — Той примигна.

— Вие… — започна Д’Агоста.

— Въпросът е — Клайн отново извиси глас над него, — че никога няма да разберете. Имам най-страхотните адвокати в града. Прекрасно знам какво мога и какво не мога да кажа. Никога няма да ме пипнете.

— Можем да ви приберем — каза Д’Агоста. — Можем да го направим още сега.

— Разбира се, че можете. А аз ще си мълча, докато не дойде адвокатът ми и след това ще си тръгна.

— Можем да ви обвиним за предполагаемо престъпление.

— Блъфирате, лейтенант.

— Писмото си е чиста заплаха.

— Мога да отговоря за всичките си действия по време на убийството. Най-изтънчените юридически мозъци в окръга са проверявали това писмо. В него няма нищо осъдително, за което да се хванете.

Д’Агоста се ухили.

— По дяволите, Клайн, можем обаче малко да се позабавляваме, да ви изведем надолу по стълбището, след като предупредим пресата.

— Всъщност това би било отлична реклама. Ще се върна в офиса си след час, вие ще изпаднете в неловко положение, а враговете ми ще видят, че съм недосегаем. — Клайн се усмихна отново. — Не забравяйте, лейтенант: бях квалифициран програмист. Работата ми се състоеше в това да пиша дълги, сложни програми, в които съвършената логика беше от първостепенно значение. Това е първото, което научавате като програмист, най-същностното. Да премислите всичко, както напред, така и в обратна посока. Да се уверите, че сте се подсигурили за всякакви неочаквани изходи. И да не оставяте дупки. Нито една.

Д’Агоста усети, че пламва. В огромния офис настъпи тишина. Клайн седеше, скръстил ръце, и го гледаше.

— Нефункционално — каза Д’Агоста. Поне бе изтрил онази самодоволна усмивка от дребното лице на този мръсник.

— Извинете? — вдигна вежди Клайн.

— Ако не бях толкова отвратен, можех дори да изпитам съжаление към вас. Единственият ви начин на действие е да размахвате пачки и да се перчите с власт, да тормозите и да насилвате. Това не ви ли се струва нефункционално? Не? Да опитаме тогава друга дума: покъртително. Онова момиче във външния офис — кога планирате да я изхвърлите, като я замените с модела на годината?

— Ритни се отзад — долетя отговорът.

Д’Агоста се изправи.

— Това е заплаха за насилие, Клайн. Срещу полицейски служител. — Той сложи ръце върху белезниците. — Мислите се за много умен, но прекрачихте границата.

— Ритни се отзад, Д’Агоста — прозвуча отново гласът.

Д’Агоста не разбра, че не е на Клайн. Гласът беше малко по-различен. И не идваше откъм бюрото: бе дошъл зад вратата в отсрещната стена.