Дъглас Престън - Вуду

— Лейтенант — повиши глас Числит, — ваш дълг е да държите емоциите си под контрол. Знаем какви са залозите и правим всичко, каквото можем.

— Не, няма да сдържам емоциите си и не, не правим всичко! — Д’Агоста се обърна и напусна бързо стаята.

Пендъргаст седеше в едно дебело кресло в салона на апартамента си на Дакота, прехвърлил крак върху крак, с отпусната върху свитите си пръсти брадичка. В също такова кресло от боядисана в бургундско червено кожа, на другия край на скъпия турски килим седеше Рен, а могъщата мебел почти бе погълнала дребното му птиче тяло. Между тях стоеше маса, върху която бе сложен чайник с чай Ей-Ли-Шан Джин Ксюан, кошничка с кифлички, кутия с масло и гърненца с мармалад и конфитюр от цариградско грозде.

— На какво дължа удоволствието от тази неочаквана визита посред бял ден? — попита Пендъргаст. — Би отнело доста време човек да ви измъкне в такъв час от бърлогата ви.

Рен кимна кратко.

— Вярно е, не съм привърженик на деня. Но открих нещо, което мисля, че трябва да знаете.

— За щастие, в апартамента ми рядко е ден. — Пендъргаст наля две чаши чай, сложи една пред госта си, след това вдигна другата към устните си.

Рен погледна към чашата си, но не я докосна.

— Все се каня да попитам. Как е прелестната Констанс?

— Получавам редовни съобщения от Тибет. Всичко се движи по график — или поне дотолкова, доколкото такива неща могат да стават по график. Надявам се да пътувам дотам в недалечно бъдеще. — Пендъргаст отпи нова глътка. — Казахте, че сте открил нещо. За бога, продължете.

— Докато проучвах историята на Вилата и нейните обитатели — и предшественици — аз, естествено, използвах голям брой счетоводни книги, вестникарски съобщения, обзори, ръкописи, стари издания и други документи. И докато го правех, забелязах нещо любопитно.

— И какво може да е то?

Рен се наведе напред.

— Че не съм първият, който прави подобно пътешествие във времето.

Пендъргаст остави чашата си.

— Наистина ли?

— На всеки, който проучва редки или исторически документи, му се издава идентификационен номер от библиотеката. Установих, че същият идентификационен номер се е появявал в базата данни за документите, които бях теглил за проучване. В първия момент си помислих, че е съвпадение. Но след като това се случи няколко пъти, влязох в базата данни и проверих на кого е този идентификационен номер. Напълно сигурно е: всеки документ за Вилата, за обитателите й, за тези, свързани с историята й, с историята на предишните й жители — със специално внимание, както изглежда, към основателите — са били също така проучвани от този друг изследовател. Бил е доста старателен — всъщност, сетил се е да изследва няколко вестника, които не ми хрумна да погледна. — Рен се засмя и поклати глава тъжно.

— И кой е този мистериозен изследовател?

— Там е въпросът — неговият, или нейният файл са били изтрити от архивите на библиотеката. Като че ли не е искал никой да знае, че е бил там. Единственото, което е останало, са следите, тъй да се каже, от минаването му. Знам, че е бил професионалист — това личи от представката на идентификационния му номер. Освен това съм убеден, че е бил нает за тази работа, а не че е проявявал личен интерес. Направено е прекалено бързо и методично за много кратък период от време, за да е просто хоби.

— Разбирам. — Пендъргаст отпи от чая. — И кога се е случило?

— Започнал е да изследва библиотечните материали преди осем месеца. Тегленията са продължили приблизително една седмица. И рязко са прекъснали преди два месеца.

Пендъргаст го погледна.

— Завършил ли е проучванията си?

— Да. — Рен се поколеба. — Съществува, разбира се, и друга възможност.

— И каква е тя?

— Търсил е нещо — нещо много специално. И рязкото спиране на работата му означава, че го е намерил.

След като гостът му си тръгна, Пендъргаст стана от креслото, напусна салона и тръгна по централния коридор на апартамента, докато стигна до малка, старомодна лаборатория. Съблече сакото на черния си костюм и го закачи на една закачалка зад вратата. Стаята беше доминирана от лабораторна маса от стеатит, върху която имаше химическа апаратура и една Бунзенова лампа. Стари дъбови шкафове стояха около стените, стъклени бутилки се състезаваха за място с парцаливи списания и добре подвързани справочници.

Той измъкна един ключ от джоба си и отключи един от шкафовете. Оттам извади чифт гумени ръкавици, лакирано ковчеже от орехово дърво, една стойка за епруветки с етикети и запушалки и една увеличителна лупа с месингов обков. Подреди всичко това на масата. Крачейки из стаята, той надяна гумените ръкавици и отключи втори шкаф. Миг по-късно в ръцете му се появи един череп — черепът, който той и Д’Агоста бяха изкопали от гроба край речния бряг. По челюстта и очните дупки още имаше пръст. Той внимателно остави черепа на масата и отвори сандъчето, за да извади комплект зъболекарски инструменти от 19 век с дръжки от слонова кост. С безкрайно внимание почисти черепа, отстранявайки мръсотията, част от която прехвърли в многобройните епруветки, като слагаше съответните етикети. В бурканите бяха пуснати проби белезникав прах, един зъб също отиде в една епруветка, заедно с част от кожа, косми и мастна тъкан.