Дъглас Престън - Вуду

— Тъкмо обратното, малка вещице — дойде гласът от другата страна. — Очаквай ме — скоро.

Д’Агоста стоеше в дъното на залата в полицейския участък скръстил ръце пред гърдите си, загледан в редиците от седящи офицери пред него, и слушаше как Хари Числит важно ги инструктира за предстоящото „шествие“ — както надутият задник го наричаше, — което щеше да се състои извън Вилата. Шествие, дрън-дрън , помисли си Д’Агоста нетърпеливо. Само защото Естебан и Плок бяха осигурили разрешение за протестна демонстрация не означаваше, че планират да минат покрай Вилата с отмерена крачка, пеейки „Дайте шанс на мира“. Д’Агоста бе видял с очите си колко грозно и бързо се бе разраснала онази първа тълпа. За разлика от Числит — той практически бе напуснал преди шибаният протест да започне. А ето го сега тук — сочеше, изпълнен с увереност в собствената си върховна значимост, към диаграмите върху дъската, дрънкаше за защита, за контролиране на тълпата и различни тактически нюанси толкова спокойно, сякаш планираше бала на „Дъщерите на Американската Революция“.

Докато слушаше нескопосаното развиване на плановете, Д’Агоста усети, че ръцете му се свиват в юмруци. Беше се опитал да обясни на Числит, че съществува голяма вероятност Нора Кели да е държана във Вилата и че всяка проява на насилие от страна на протестиращите може да провокира смъртта й. Бе нещо много повече от логистика; животът на Нора Кели можеше да бъде поставен на карта. Но заместник-шефът не виждаше нещата по този начин.

— Бремето на доказателствата лежи на вашите плещи — бе подчертал той помпозно. — Къде са ви доказателствата, че Нора Кели е във Вилата?

Д’Агоста направи всичко, за да не забие юмрук в тлъстата физиономия на този глупак.

— Ще имаме три контролни пункта — тук, тук и тук — произнесе напевно Числит с поредно почукване на показалката. — Два на централните точки за влизане и излизане, един на входа към Инууд Хил Парк. Една верига полицаи ще се влее от тази позиция тук към предните полеви позиции…

— Изглежда на заместник-началник Числит наистина му убягва същността — произнесе един познат глас досами лявото ухо на Д’Агоста.

Той се обърна и видя Пендъргаст, изправен зад него.

— Добър ден, Винсънт — провлачи напевно агентът.

— Какво правиш тук? — изненада се Д’Агоста.

— Дойдох да те търся.

— Къде е приятелчето ти Бертен?

— Върна се на сигурно място у дома си. Само ти и аз отново, скъпи ми Винсънт.

Д’Агоста усети да се надига в него надежда — нещо, което не бе чувствал от дни. Добре поне, че Пендъргаст разбираше важността на ситуацията.

— Тогава би трябвало да знаеш, че не можем да чакаме повече — каза той. — Трябва да нахлуем веднага и да спасим Нора.

— Напълно съм съгласен.

— Ако този протест се проведе, докато Нора е във Вилата, съществува голяма вероятност да бъде убита веднага.

— Отново ще се съглася — ако допуснем, че е във Вилата.

— Ако допуснем? Че къде другаде може да е? Изгледах видеото и чух звуците.

— Знам — каза Пендъргаст. — Експертите изглежда не са съгласни с теб, че това са звуци, издавани от животни.

— Да вървят по дяволите всички експерти! Повече не мога да чакам. Отивам.

Пендъргаст кимна, сякаш го бе очаквал.

— Много добре. Само още едно нещо, Винсънт — не трябва да разединяваме силите си. Вилата е замесена по някакъв начин, така е. Но как? Това е загадката. Нещо става там, а още не мога да установя какво — нещо не е наред.

— Дяволски си прав, че не е наред. Нора Кели ще умре.

Специалният агент поклати глава.

— Не това имам предвид. Имам ли думата ти, Винсънт, че ще действаме заедно?

Д’Агоста го погледна.

— Имаш я.

— Отлично. Колата ми чака долу до стъпалата.

Ричард Плок стоеше срещу паркинга на метростанцията на 207-а улица и гледаше гъстите редици на влакчетата в ярката светлина на късното следобедно слънце. Дворът беше тих, почти сънлив: някакъв работник пресече релсите и изчезна в работилницата; един машинист бавно вкара редица вагони в страничния коловоз, близо до депото за инспекция.

Плок огледа улицата в двете посоки зад оградата. Западна 215-а улица също беше тиха. Той изсумтя от задоволство и погледна часовника си: шест и петнайсет.

Един от цветово кодираните клетъчни телефони в джоба на якето му започна да звъни. Той го извади и видя, че е червеният. Трябва да беше Траум, който се намираше при Манастирите.