Дъглас Престън - Ден на гнева

Преди години Хейзълиъс беше преживял трагедия и вероятно това го бе променило. Форд прелисти досието, докато намери информацията.

Две години по-рано, когато Хейзълиъс е бил на трийсет и шест, Астрид бе починала от кръвоизлив в мозъка. Смъртта й го бе съсипала. Беше се оттеглил от света за две години и бе останал в уединение като Хауард Хюс. И тогава съвсем неочаквано се бе появил с план за „Изабела“. Наистина бе друг човек — никакви предавания по телевизията, обидни изявления, утопични планове или изгубени каузи. Отърсил се бе от обществените си връзки и се бе отказал от грозните костюми. Грегъри Норт Хейзълиъс беше пораснал.

С изключително умение, търпение и такт Хейзълиъс бе придвижил напред проекта „Изабела“, беше си спечелил съюзници в научната общност, бе ухажвал големи фондации и хората от властта. Не пропускаше възможност да напомни на американците, че Съединените щати сериозно са изостанали от европейците в изследванията в областта на ядрената физика. Твърдеше, че „Изабела“ може да доведе до евтини решения на световните енергийни проблеми, тъй като всички патенти и цялото ноу-хау е в ръцете на американците. Така бе постигнал невъзможното: подлъгал беше Конгреса да му отпусне четирийсет милиарда долара във време на бюджетен дефицит.

Явно беше същински майстор в убеждаването, който работеше кротко зад кулисите, предпазлив визионер, склонен въпреки това да поеме дързък и премерен риск. Ето този Хейзълиъс започваше да опознава Форд.

„Изабела“ бе творение на Хейзълиъс, неговото бебче. Беше обиколил страната и лично бе подбрал екипа си сред най-добрите физици, инженери и програмисти. Всичко бе минало гладко. Досега.

Форд затвори папката и се замисли. Все още имаше усещането, че не бе обелил вътрешните пластове, за да се покаже истинското човешко същество. Гений, шоумен, музикант, утопичен мечтател, предан съпруг, арогантен елитарист, блестящ физик, търпелив лобист. Кой беше истинският човек? Или пък зад всички тях се спотайваше някой друг, който управляваше маските?

Част от живота на Хейзълиъс не се различаваше много от неговия. И двамата бяха изгубили съпругите си по ужасяващ начин. Когато почина съпругата на Форд, познатият му свят изгоря заедно с нея и той остана да се скрита в развалините. Само че Хейзълиъс бе реагирал точно по обратния начин: явно смъртта на жена му го бе накарала да се съсредоточи. Форд бе изгубил смисъла на живота си, Хейзълиъс бе открил своя.

Запита се какво ли пише в собственото му досие. Не се съмняваше, че го има — и че Локууд го е прочел, точно както той сега четеше техните. Как ли изглежда? Привилегировано дете, Чоут, Харвард, МИТ, ЦРУ, брак. И след това: бомба.

А след бомбата какво? Манастир. И най-накрая — „Агенция за сигурност и разследване“, името на новата му фирма. Изведнъж му се стори претенциозно. Кого заблуждаваше? Беше открил агенцията четири месеца по-рано и имаше една-единствена поръчка. Да, работата наистина беше доходна, но имаше специални причини да я избере, които не можеше да включи в автобиографията си.

Погледна часовника: закъсняваше за закуска и си губеше времето със самосъжаление.

Пъхна досиетата в куфарчето, заключи го и се запъти към трапезарията. Слънцето тъкмо се бе показало над червените скали, лъчите му проникваха между листата на канадските тополи и те блестяха като късчета зелено и жълто стъкло.

В трапезарията ухаеше на бекон и на канелени кифлички. Хейзълиъс седеше на обичайното си място начело на масата, потънал в разговор с Инес. Кейт седеше на другия край, близо до Уордлоу, и си наливаше кафе.

Стомахът на Форд се сви, когато я зърна.

Седна на последното свободно място до Хейзълиъс и си сипа бъркани яйца и бекон от платото.

— Добро утро — поздрави го Хейзълиъс. — Добре ли спа?

— Много добре.

Всички бяха тук освен Волконски.

— Къде е Питър? — попита Форд. — Не видях колата му на алеята.

Разговорът утихна.

— Изглежда доктор Волконски ни е напуснал — каза Уордлоу.

— Напуснал ли? Защо?

Отначало никой не проговори. След това Инес каза необичайно високо:

— Като психолог на екипа вероятно бих могъл да хвърля светлина по въпроса. Без да нарушавам професионалната етика, мисля, че мога да кажа без всякакво противоречие, че Питър не се чувстваше добре тук. Трудно му беше да се приспособи към изолираността и стресиращия график. Липсваха му съпругата и детето му в Брукхейвън. Не се учудвам, че е решил да напусне.