Дъглас Престън - Сблъсък

— Няма начин.

Форд се обърна към нея и я прониза с поглед.

— Как изглежда?

— Кръгло нещо, което прилича на пръстен, като цилиндър или вход към тунел. С някакви сфери прикрепени към него. Полузаровено в прахта.

Форд не сваляше поглед от нея.

— Чакай малко. Да не би да имаш предвид, че това е нещо извънземно ?

— Точно това имам предвид.

Хари Бър влезе в търговския център, размахвайки ръце, с подходящото изражение на изненадан клиент. Той прегледа картата на мола и видя къде трябва да отиде. Климатиците бяха надути до дупка. Бър реши, че сигурно поддържат сибирски температури, за да успяват да охлаждат местните. Никой не би искал дебелаците да получат удар преди да оставят доларите си в магазините. Сградата беше запусната, петдесет процента от помещенията бяха празни.

Най-накрая откри онова, което търсеше — врата с табела „охрана“. Тя беше затворена. Бър почука, изчака и опита да я отвори. Беше заключена. Той се огледа: наоколо не се виждаше нито един пазач.

Той усети, как в него се надига раздразнение. Нещата съвсем се прецакваха. Изглежда, губеше усета си. При проучванията си беше разкрил, че Форд е бивш агент на ЦРУ. Шибанякът го беше надушил някак си в бара, още преди проклетия японец да измъкне оръдието изпод рафта. Голям късмет извади, че човекът беше лош стрелец, сигурно през живота си не беше гърмял с 45-ти калибър. По някакъв начин Форд го беше усетил и в мотела. В този случай Бър определено си заработваше парите с пот на челото.

Той се опита да потисне гнева си. Гордееше се с това, че по природа е веселяк, че не се поддава на мрачни настроения или отмъстителни чувства. Това беше част от силните му страни. Не си позволяваше да се ангажира емоционално с работата си, която си беше чисто и просто убиване за пари. Или поне така смяташе. Не можеше да си позволи да приема нещата лично.

Той огледа мола, който бързо се пълнеше с клиенти. Поне нямаше да му е трудно да си намери жертва. Вместо да пропилява времето си в търсене на охраната, по-добре да я накара да дойде при него. Нещо като планината и Мохамед, така да се каже. Влезе в музикалния магазин, веднага си набеляза един тип в хевиметъл секцията и започна да се мотае около него. Мишената беше идеална: един пъпчасал готик металист с пурпурна коса, който миришеше на марихуана и носеше торбичка в ръка. Бър се приближи до рафта, грабна по пътя си един диск на някаква група, наречена „Спайншанк“, обърна се и мина покрай младежа, блъскайки се леко в него.

— Извинете.

Типът изгрухтя нещо нечленоразделно и продължи да преглежда дисковете. Бър го изчака да приключи и тръгна след него към изхода. Щом приближиха вратите със сензори, алармата започна да вие и младежът застина на място като елен, хванат в капан, с изненадано изражение на лицето.

И тогава планината дойде при Мохамед, две планини всъщност, които пухтяха и подрънкваха с белезници. Те обградиха гота и претърсиха чантата му, където откриха диска на „Спайншанк“. Пренебрегвайки безрезултатните му и напълно невероятни обяснения, че дискът сигурно случайно е паднал в чантата му, те започнаха да го засипват с въпроси и заплахи.

Хари Бър се приближи към тях и показа значката си — бивше притежание на един вашингтонски полицай, който беше достатъчно небрежен, за да позволи джобовете му да бъдат пребъркани по време на едно задръстване.

— Полицай Уилсън? — попита той единия полицай, прочитайки името му на табелата.

— Да?

Бър му показа значката си.

— Казаха ми, че вие сте моя човек.

— Така ли?

— Става въпрос за кражба на автомобил от тази сутрин. Аз съм полицай за свръзка от отдела за разследване под прикритие, моторни превозни средства. Казвам се лейтенант Муур. — Той протегна ръка. Уилсън я пое.

— Може ли да поговорим насаме, полицай?

— Разбира се. — Бър отведе Уилсън по-далеч от момчето, което протестираше все по-гръмогласно, докато му слагаха белезници. Той извади малко тефтерче от джоба си, наплюнчи пръста си и започна да го прелиства.

— Няма да ви отнема много време, трябват ми само няколко подробности.

— Досието е в офиса. Вече изпратихме информацията до щатската полиция.

Бър завъртя очи, показвайки отвращението си от бюрокрацията.

— Напоследък сме много бавни. Сигурно ще мине цяла седмица, преди да стигне до нас. Или пък можете още сега да ми помогнете. — Намигване. — Какво ще кажете.

— Разбира се, лейтенант. С удоволствие ще ви помогна.