Дъглас Престън - Сблъсък

— Осиновена — отвърна той. — От Нигерия. Жена ми не можа да зачене и решихме да дадем възможност на някое малко африканско момиче. Кажете ми, виждали ли сте я? Моля ви, помогнете ми, тя е любимото ми момиче. Този боклук се запозна с нея в църквата, той е два пъти по-възрастен от нея и е женен на всичкото отгоре.

Очите му отново се наведоха към снимката и се разнесе дълбока въздишка.

— Виждал съм ги.

— Наистина ли? Къде? Тук ли са отседнали?

— Не искам неприятности.

— Няма да има, обещавам ви. Просто искам да спася дъщеря си.

Рецепционистът кимна, жвакайки с дъвката си. Заприлича на крава, която преживя.

— Ако има неприятности, ще трябва да се обадя на ченгетата.

— Да ви приличам на човек, който носи неприятности? Аз съм професор по английска литература в Йейл, за Бога! Просто искам да говоря с нея. Коя стая?

Отговор не последва. Сега беше мигът да вложи малко пари. Той измъкна една петдесетачка, която мъжът буквално изтръгна от ръката му. Отиде с пъшкане до задната стая и се върна с регистрационната книга. Отвори я на бюрото и я обърна към него, сочейки с пръст. „Господин и госпожа Мортън.“

— Господин и госпожа Мортън? Взели са си само една стая? Номер 155?

Мъжът кимна.

Хари Бър придоби изражението на баща, който си мисли за нещо, за което би предпочел да не мисли.

— Ами лична карта, показаха ли ви някаква лична карта?

— Понякога забравям да питам — каза бавно мъжът.

Бър прегледа картата на мотела и откри, че стая 155 се намира в задното крило на мотела, на първия етаж. Това беше евтино местенце, всички стаи имаха отделни входове и нямаха задни врати. Още по-добре.

Той се изпъна.

— Благодаря ви много.

— Без шум или ще викна ченгетата.

— Не се тревожете. — Бър отиде до колата си и я премести встрани от входа. Бръкна в жабката и усети успокояващата тежест на израелския „Дезърт ийгъл“, 44-ти калибър, полуавтоматик, работното му оръжие. Взе заглушителя, завинти го на дулото и го остави на седалката до себе си, след което бавно зави и спря в задния двор на мотела.

Ако зависеше от него, нямаше да има никакъв шум.

— През прозореца? Да не си полудял? — Аби стоеше на вратата на банята с ръце на хълбоците.

Форд не й обърна внимание. Той дръпна едното крило на евтиния алуминиев прозорец в банята. Метна куфара на Аби през него, после своя собствен и се обърна към нея:

— Ти си на ред.

— Луда работа. — Но Аби се подчини, показа главата си през прозореца и бързо се измъкна през него. Форд й подаде лаптопа и диска, и след това сам се измъкна навън. Намираха се в задния двор на мотела. Той беше ограден с мрежа, от другата й страна имаше обрасла с бурени резервна алея за автомобили и дренажна канавка, а по-нататък занемарен търговски център с голям паркинг. Небето беше сиво и леко ръмеше.

Аби вдигна куфара си.

— Сега какво? Такси ли ще си викнем?

— Давай към магазина.

— Още не е отворен.

— Няма да пазаруваме. Просто върви.

— Защо бягаме? — попита Аби. — Какво си направил?

— По-късно.

Аби вървеше след Форд по алеята. Той прехвърли куфарите през оградата.

— Давай.

— Това е абсурдно — каза Аби и се вкопчи в мрежата. Изкатери се и се прехвърли от другата страна. Форд я последва.

— Не изоставай.

Той побягна по буренясалата алея, прескочи канавката и се насочи към паркинга. Аби чу леко свистене на гуми, обърна се и видя жълт фолксваген бийтъл да свива по алеята зад мотела. Колата спря, вратата се отвори рязко и отвътре изскочи някакъв мъж, който коленичи на земята.

Форд я сграбчи за ръката и я блъсна зад една паркирана кола. Чу се тъпо пльок и страничният прозорец се пръсна на парчета.

— Мили Боже!

Поредният куршум се заби с пльок в колата.

— Само не се надигай. Забрави за куфарите. Следвай ме.

Форд побягна снишен между паркираните автомобили. След миг Аби чу ново свистене на гуми — фолксвагенът беше потеглил. Видя го да се движи с голяма скорост към главния път.

— Ще заобиколи и ще свие в паркинга — каза Форд. — Искам да бягаш, ама наистина да бягаш !

Той се засили към единствената част от паркинга, където бяха паркирани автомобили, сакото му се развяваше отзад, а той стискаше здраво куфарчето. Аби хукна след него, стараейки се да не изостава. Хвърли един поглед през рамо и видя жълтата кола да свива от главния път и със свистене на гумите да връхлита в паркинга и да се засилва точно срещу тях.

— Залегни.

Те се свиха зад един очукан стар пикап и Форд се захвана с ключалката. След миг вратата се отвори.