Дъглас Престън - Сблъсък

— И така — каза Джаки, настанявайки се на стола в рулевата кабина, и се усмихна на Форд. — Кой си ти и какво става тук, дявол да го вземе?

Мейбъл Фортиър излезе от обществената пералня с плетен кош пълен с пране и тръгна през паркинга към колата си. На края му забеляза обичайната групичка мърляви хлапетии, които се събираха тук с тунингованите си коли, говореха по мобилните си телефони, ругаеха, пиеха бира, пушеха цигари и хвърляха фасовете си по земята.

Мейбъл отново се опита да се убеди, че това са добри момчета, които просто изпускаха пара. Дори беше преподавала на някои от тях в първи клас, преди да се пенсионира. Тогава бяха толкова милички. Какво се беше случило с тях? Тя поклати глава; в днешни дни всички тийнейджъри пушеха и ругаеха, не беше както едно време.

Опитвайки се да задържи тези великодушни мисли в главата си, тя извади прането на задната седалка и прибра коша в багажника. Зад гърба й се разнесе свистене на гуми — поредната кола пристигаше на тийнейджърското сборище. Тя вдигна глава и видя едно камаро син металик — колата на момчето на семейство Хинтън — което се задаваше с висока скорост и оповестяваше пристигането си с вой на клаксона. Той се движеше бързо, твърде бързо. Колата рязко зави със свистене на гумите, тя чу трясък и стържещия звук от удар на метал в метал, а по настилката се разпиляха парчета от пластмасовите брони. Глупакът с камарото беше взел твърде рязко завоя и беше ударил задницата на белия пикап, паркиран пред магазина.

Тя видя как момчето, което караше камарото, излезе от колата и се наведе да види трифутовата вдлъбнатина отстрани. Дори не си направи труда да погледне към пикапа, чиито задни фарове бяха напълно разбити, а бронята — откъсната наполовина. Ужасните му ругатни се разнесоха из целия паркинг, последвани от смеха и подигравките на тълпата хлапетии. После той качи обратно в камарото и излетя от паркинга с рев.

Мейбъл Фортиър гледаше ужасено. Момчето току-що беше напуснало мястото на катастрофата. А сега и останалите момчета се качиха по колите си и напускаха паркинга преди полицията да пристигне.

Това беше възмутително. Възмутително! Момчето на Хинтънови беше нанесло щети за стотици долари на нечия кола и си беше тръгнало просто ей така.

Това беше капакът на всичко. Нямаше да им се размине просто ей така. Стига толкова. Мейбъл Фортиър извади мобилния си телефон и с мрачно изражение на лицето набра номера на полицията.

Аби се събуди от миризмата на бекон и яйца. Слънцето надничаше през прозореца, отвън се чуваше плясъкът на вълните по каменистия бряг. Когато влезе в дневната, Форд седеше на кухненската маса, приведен над лаптопа, към който беше свързал твърдия диск. Тя видя, че той разглежда снимките.

— Тъкмо навреме! — извика Джаки откъм готварската печка. Тя тикна в ръцете й чаша с кафе, приготвено точно както й харесваше, с тонове сметана и захар.

— Ела навън да закусиш.

Аби хвърли един поглед към Форд и излезе навън при масата за пикник, която Джаки беше застлала с покривка. Голямата неокосена ливада се спускаше чак до каменистия бряг. Недалеч от него се намираха обраслите със смърчове островчета с тесни проливи между тях, през които се забелязваше открития океан.

Джаки й поднесе закуската и седна срещу нея с чаша кафе.

— Къде е „Марея“? — попита Аби преди да се нахвърли върху бекона и яйцата. Умираше от глад.

— Преместих я в залива зад острова — отвърна Джаки.

Аби изпи кафето си и погледът й се зарея към морето. Техният остров се намираше сред групичка от около трийсетина острова, разделени от континента от канала Масъл ридж. На юг се простираше заливът Мъсконгъс, а на север — заливът Пенобскот. Това беше идеалното място за криене, невидимо и от морето, и от сушата, изключително добре защитено от времето. Доколкото знаеше, никой не беше забелязал тръгването им от Раунд понд, никой не знаеше накъде се бяха запътили. Дори баща й. Тук бяха в безопасност. Но от кого? Това беше въпросът.

Тя изгреба остатъците от яйцата с късче хляб и си сипа още кафе от каната на масата. Океанът беше спокоен, вълните спокойно заливаха каменистия бряг и също толкова спокойно се отдръпваха. Над главите им крещяха чайки, а в далечината се чуваше боботенето на самотна рибарска лодка.

Форд излезе навън с чаша кафе в ръка и се отпусна дългурестото си тяло на пейката край масата.

— Добро утро! — каза Джаки, усмихвайки му се широко. — Добре ли спахте, господин Форд?