Дъглас Престън - Сблъсък

По какво би могъл да стреля? Луната се беше издигнала високо в небето и той виждаше шамандурата на около седемдесет и пет фута навътре в морето, подхвърляна нагоре-надолу от вълните. Някога беше добър стрелец, но револверът беше пълен боклук, а и седемдесет и пет фута бяха голямо разстояние за четирийсет и четвърти калибър.

Ръцете му бяха мръсни и той ги избърса в ризата си, усещайки кльощавите си ребра. Боже, колко беше отслабнал. Отново усети сърбежа, сякаш под кожата му пълзяха червеи.

Хвана револвера с двете си ръце, прицели се в шамандурата, запъна ударника и стреля.

Разнесе се оглушителен гръм и на три фута от шамандурата плисна фонтанче вода.

— Мамка му — извика Уърт. Прицели се отново, отпусна се, опита се да овладее треперенето на ръцете си и стреля. Този път фонтанчето плисна отляво. Той отпусна ръце, изчака раздразнението да отмине, след което се прицели за трети път, затаи дъх, стегна се и бавно натисна спусъка. Този път шамандурата подскочи във въздуха и навсякъде се разхвърчаха парчета стиропор.

Той свали пистолета, изпълнен със задоволство. Това заслужаваше да се отпразнува. Уърт слезе в кабинката, премести рибарските такъми и измъкна лулата и дрогата. С треперещи ръце си приготви дозата. Също като давещ се човек, който се опитва да си поеме въздух, той засмука здраво мундщука, изпълвайки дробовете си с горещ „мет“.

Отпусна се назад, усещайки как вълната се устремява от дробовете към продълговатия мозък и достига до главния мозък, и изпъшка силно от неповторимото удоволствие, от абсолютното блаженство, а шибаният свят се сви на топка и потъна в езеро от спокойно, безчувствено задоволство.

Аби се тръшна в брезентовия сгъваем стол, вдигна крака върху парапета и погледна нагоре. Полунощ. „Марея“ беше пуснала котва в дълбокия залив на остров Отър. Небето беше обсипано със звезди, арката на Млечният път се извиваше над главите им. Водата се плискаше в корпуса на лодката, а на грила цвърчаха пържоли.

— Ами метеорита? — попита Джаки. — Не успяхме да претърсим целия остров. Може да сме пропуснали кратера.

— Там не се връщам. — Аби отпи една глътка от единствената бутилка с истинско вино, която беше купувала през живота си, „Брунело“ от Ил Маронето, реколта 2000. Великолепно вино. Не посмя да признае на Джаки, че е платила почти сто долара за него.

— Дай да сръбна. — Устата на Джаки беше временно затворена от бутилката. — Малко е сухо за моя вкус. Имаш ли нещо против да му сложа малко лед?

Аби се усмихна.

— Моля, заповядай.

Тя отново погледна към нощното небе. Всеки път, когато вдигнеше поглед нагоре, я обземаше някакво приповдигнато чувство, което можеше да се сравни единствено с религиозно преклонение.

— Какво огромно място — каза тя.

— Кое?

Аби посочи с пръст нагоре.

— Дори не мога да си го представя.

— Човешкият мозък не може да си го представи. Числата са твърде големи. Вселената се простира на 156 милиарда светлинни години в диаметър — и това е само нашата част, онази, която можем да видим.

— Хмм.

— Преди няколко години космическият телескоп „Хъбъл“ е бил насочен за единайсет дни към едно място в нощното небе, не по-голямо от прашинка. Нощ след нощ той събирал и най-слабата следа от светлина от тази точка в небето. Целта на този експеримент била да се разбере какво има там. И знаеш ли какво е видял?

— Лявата ноздра на Господ?

Аби се разсмя.

— Десет хиляди галактики, които не са били виждани преди. Всяка една с по пет трилиона звезди. И това е била само една точка в небето, избрана наслуки.

— Наистина ли вярваш, че някъде във вселената има разумен живот.

— Според математиката — би трябвало.

— А Бог?

— Ако Бог съществува — истинският Бог — то той няма да има нищо общо с онзи нещастник Йехова, за който бленуват овчарите, докато вардят стадата си. Бог, който е създал всичко това, трябва да е… нещо неописуемо величествено. — Аби отпи още една глътка. Виното започна да се разлива по вените й. Можеше и да свикне да си пийва от време на време. Можеше пък да се върне в колежа и наистина да стане доктор. При тази мисъл настроението й веднага се скапа.

— А като намерим метеорита, какво смяташ да го правиш?

— Ще го продам по Ибей. Виж месото да не прегори.

Джаки свали пържолите от огъня, сложи ги в картонени чинии и подаде едната на Аби. Двете започнаха да се хранят мълчаливо.

— Хайде, Аби, не се заблуждавай. Наистина ли смяташ, че ще го намерим? Това са напразни надежди, също както когато търсехме съкровището на Дикси Бул.