Дъглас Престън - Сблъсък

— И тогава астероидът пада в скута му.

Кхон го погледна през пламъците.

— Астероид ли?

Форд кимна.

— Експлозията, за която говорят монасите, кратерът, повалените дървета, радиоактивните скъпоценни камъни — всичко това свидетелства за сблъсък с астероид.

Кхон сви рамене и хвърли една съчка в огъня.

— Нека правителството ти се погрижи за това.

— Видя ли онези деца, които ровеха из купчината камъни? Това ги убива. Ако не унищожим мината, те ще умрат.

След миг мълчание Кхон бръкна в раницата си и измъкна една бутилка.

— „Джони Уокър“, черен етикет — каза той. — Прояснява съзнанието. — Той му подхвърли бутилката.

Форд я хвана, разви капачката и вдигна бутилката.

— Наздраве. — Отпи една глътка, после още една, след което я върна обратно. Кхон също пи и остави шишето между двамата. Вдигна капака на тенджерата, погледна ориза, кимна одобрително, махна тенджерата от огъня и разсипа в две купички.

Форд взе ориза и двамата започнаха да се хранят мълчаливо, докато огънят постепенно угасваше.

„Да изживее последните си дни в мир и спокойствие и да умре от естествена смърт.“ Ако наистина само това го мотивираше, може би нямаше да е чак толкова трудно да се разправи с Брат номер шест.

— Кхон, хрумна ми една идея.

Рандъл Уърт завърза лодката си за кея на остров Харбър и угаси осветлението. Момичетата бяха напуснали бързешката острова на адмирала и бяха хвърлили котва в заливчето на остров Отър. Щяха да останат там през нощта.

Луда работа, да слязат на острова, когато адмиралът си е у дома — особено след като старият пръдльо беше открил, че половината от антиките му са изчезнали. Уърт зацвили от кеф, като си представи как старият адмирал намира къщата си обрана до шушка, с едно голямо лайно на пода в хола. Вълните се блъскаха в корпуса и лодката леко се поклащаше. Помпата в трюма се включи и започна да изхвърля вода. Проклетата лодка се разкапваше все повече.

Уърт измъкна една кутийка будвайзер от хладилника, отвори я и отпи яка глътка. За да поемат такъв риск, сигурно са попаднали на сигурна следа към съкровището. Представи си как оправя двете кучки в пиратски стил, една след друга, и се надърви. Само че първо ще прибере съкровището.

Мислите му се върнаха към срещата с Аби на дока. „По-дълбоко, по-дълбоко.“ Каква кучка, да го каже точно пред оная клюкарка Джаки Спан. Джаки щеше да го разнесе из целия град. Изпълни го дива ярост. Мразеше тоя град. Хлапетиите, които навремето го бяха тормозили в училище и го бяха наричали „смотаняк“, сега бяха станали треньори, застрахователни агенти, механици, рибари, счетоводители — все същите гадни копелета, само че пораснали. Ще им го начука на всичките, начело с Аби и Джаки, а после ще ги убие. Аби му напомняше за майка му, която се чукаше с всеки шкембелия в града, стенеше и пъшкаше, а той беше принуден да чува всичко през хартиените стени на караваната. Най-хубавия миг в живота му беше, когато тя се заби с колата си в едно дърво и трябваше да я вадят на части.

Уърт хвърли празната бирена кутия през борда и с треперещи пръсти си отвори друга. Отпи голяма глътка, след това още една, пресуши я за по-малко от минута и я хвърли. Отвори трета, оригна се и я изгълта. Усети замайването от алкохола, но той не можеше да му помогне за сърбежа. Не можеше да потуши онова нервно усещане за мравки и червеи, които пъплят по кожата му. Започна да му се повдига и мускулът на врата му отново се разигра. Един от струпеите му беше започнал да кърви.

Очите му се спряха на револвера, който лежеше върху таблото. Той го взе и завъртя барабана. Може би трябваше да го простреля няколко пъти, да види дали още работи. Той извади неизползваните патрони и ги огледа. Бяха малко потъмнели, но изглеждаха наред. Върна ги обратно, затвори барабана и излезе на палубата. Пое си дълбоко дъх и се огледа. След като прибере парите от съкровището, повече нямаше да му се налага да се разправя със задници като Дойл, никакви кражби, никакъв затвор. Щеше да отвори кръчма, както винаги си беше мечтал, с голям широкоекранен телевизор, дървена ламперия, маса за билярд, английска наливна бира. Докато лежеше в затвора, той прекарваше часове в обмисляне на това как ще изглеждат покритият с дървени стърготини под, миризмата на бира и пържени картофки, дъбовият бар, сервитьорките с минижупи, игриво въртящи задничета.

Поредното неприятно пробождане в гръбнака прогони видението. Но той нямаше да се подчини на нуждата. Все още не. Нямаше да позволи на дрогата да го контролира.